Една от наградите за езда трябваше да получи Аколон. Той коленичи пред Моргана и прие наградата от нейните ръце. В същия миг Моргоуз дочу за свое голямо удивление някакъв тих, съскащ, но ясен глас. Някой прошепна съвсем отчетливо: „Вещица! Развратница!“
Моргана се изчерви, но ръцете й не трепнаха. Аколон пое скъпоценната чаша, а Артур каза тихо на един от прислужниците:
— Открий кой беше!
Човекът тръгна веднага, но Моргоуз бе убедена, че в тази тълпа не би могъл никога да разбере кой е виновникът.
Започваше втората част на турнира и Моргана се върна да заеме мястото си до нея. Очевидно беше гневна, лицето й беше пребледняло, а ръцете й трепереха. Моргоуз забеляза колко неравно бе и дишането й.
— Не се тревожи, мила — каза й тя. — Знаеш ли как наричат мен, ако някоя година реколтата е лоша, или ако накажа някой както подобава, вместо да го оставя да се измъкне и да продължи с безобразията си?
— Да не мислиш, че ме е грижа как ме нарича тази измет? — отвърна презрително Моргана, но за Моргоуз бе ясно, че се преструва. — Хората в моята страна ме обичат и уважават.
В началото на втората част на арената се бориха саксонски селяци. Бяха огромни, космати мъже — обрасли бяха не само лицата, но и полуголите им тела. Докато се бореха, издаваха животински звуци, а силата им беше такава, че чупеха кости с едно стискане. Моргоуз се приведе напред — съвсем явно се наслаждаваше на тази демонстрация на мъжка сила. Моргана отвърна отвратено очи.
— Хайде, Моргана — станала си по-превзета от самата кралица! Ама че лица! — Моргоуз засенчи очите си с длан и допълни: — Мисля, че истинският турнир най-сетне започва… Я виж! Това не е ли Гуидиън? Какво търси долу?
Гуидиън беше прескочил оградата и тичаше към центъра на арената. Пропъди с ръка един от херолдите, който забърза към него, и извика с ясен звънлив глас, който се чу от единия до другия край на полето:
— Кралю Артур!
Моргоуз видя как Моргана се отпусна назад, бяла като смъртник. Беше се вкопчила с две ръце в парапета пред себе си. Какво искаше да направи това момче? Да не би да му бе хрумнало да направи сцена и да поиска Артур да признае бащинството си пред цялата тази тълпа?
Артур се изправи. Очевидно той също бе притеснен, но гласът му прозвуча ясен и спокоен:
— Да, племеннико?
— Чувал съм, че на такива турнири е обичайно кралят да позволи необявено предварително предизвикателство. Сега аз призовавам на двубой сър Ланселет!
Моргоуз си спомни как Ланселет веднъж бе казал, че такива двубои са проклятието на живота му; нямаше млад рицар, който да не мечтае да излезе срещу защитника на кралицата. Артур отвърна сериозно:
— Да, има такъв обичай, но аз не мога да ти отговоря от името на Ланселет. Ако той приеме твоето предизвикателство, аз няма да се противопоставя, но ти трябва да се обърнеш към него и да приемеш неговия отговор.
Моргоуз промърмори:
— Проклетото му хлапе! През ум не ми минаваше какво е намислил… — но на Моргана й се стори, че идеята всъщност й харесва.
Излезе вятър и вдигна прашни вихрушки по напечената от лятното слънце арена. Гуидиън закрачи през прахоляка към другия край на арената, където седеше Ланселет. Моргоуз не можа да чуе думите, които си размениха, но Гуидиън се обърна към публиката и извика гневно:
— Лордове, рицари! Дълг на този, който е считан за най-добър сред вас, е да приеме предизвикателството на всеки новодошъл! Кралю, настоявам Ланселет да приеме двубоя или да ми отстъпи титлата си! Отговори, кралю, защо Ланселет е считан за пръв сред твоите рицари — заради своята сила и смелост или заради някакви други заслуги?
— Иска ми се — каза Моргоуз, — синът ти да беше по-малък, та да изяде един хубав пердах, Моргана!
— Защо обвиняваш него? — отвърна Моргана. — Защо не виниш Гуенхвифар, която поставя мъжа си в такова положение? Няма човек в това кралство, който да не знае, че тя обича Ланселет, и все пак никой не подвиква подир нея „вещица“ или „развратница“!
Долу, на арената, Ланселет бе станал от мястото си. Той отиде при Гуидиън и с премерено движение го удари през устата с ръкавицата си: