— Сега вече имам повод да те накажа за злия ти език, млади Гуидиън! Ще видим кой ще се откаже пръв от двубоя!
— За това съм дошъл — отвърна Гуидиън. Не личеше да е впечатлен нито от думите на Ланселет, нито от удара, въпреки че по бузата му се стичаше тънка струйка кръв. — Дори ти отстъпвам правото на първа кръв, сър Ланселет. Редно е да се съобразя с годините ти.
Ланселет каза няколко думи на един от помощниците си, който веднага зае мястото му на главен церемониалмайстор. По трибуните се разнесе шум и ропот, докато Ланселет и Гуидиън взеха мечовете си и се упътиха към трибуната, където седеше кралят, за да се поклонят пред него преди започване на двубоя, както изискваше обичаят. Моргоуз мислеше: „Ако сред всички тези хора има дори един, който да не е убеден, че двамата са баща и син, то той трябва да е много зле със зрението“.
Двамата мъже, с лица, вече скрити от наличниците на шлемовете, издигнаха мечовете си, обърнати един към друг. Бяха почти еднакви дори и на ръст — единствената разлика между тях беше в доспехите. Ризницата на Ланселет беше стара, нагръдникът доста очукан от многобройни удари, а снаряжението на Гуидиън беше ново-новеничко, блестящо, без драскотина. Те закръжиха бавно по арената, след това се спуснаха светкавично един срещу друг и ударите се посипаха с такава бързина, че Моргоуз вече не можеше да ги следи. Очевидно беше надмощието на Ланселет над по-младия мъж. Той реши да го използва веднага и нанесе мощен удар, който засегна странично шлема на Гуидиън. Силата на удара беше толкова голяма, че Гуидиън залитна, загуби равновесие и се просна с цялата си дължина в прахта. Ланселет отпусна меча си и веднага отиде да помогне на противника си да се изправи. Моргоуз не можа да чуе точно думите му, но бяха очевидно шеговити и добронамерени — нещо от рода на „Стига ли ти, хлапе?“
Гуидиън посочи разкървавената китка на Ланселет, която бе успял да докосне с меча си.
— Ти първи проля кръв, сър, а аз — втори. Не искаш ли да изчакаме да видим кой пък ще падне следващия път?
Хората по трибуните започнаха да свиркат и да се възмущават — прието бе такива показни двубои да се прекратяват веднага след като и двамата противници пролеят първа кръв, особено ако се сражават с непритъпени оръжия.
Крал Артур стана.
— Това е празник, двубоят е приятелска среща, а не борба на живот и смърт! Няма да допусна уреждане на сметки тук, освен ако приемете да отнема оръжията ви и да се биете с юмруци и тояги! Продължавайте, ако искате, но ви предупреждавам — стигне ли се до тежко нараняване, и двамата ще бъдете в немилост!
Двамата рицари се поклониха, разделиха се и отново закръжиха един срещу друг на арената, търсейки по-изгодна позиция, от която да нападнат. Двамата връхлетяха едновременно един срещу друг и Моргоуз изохка неволно, ужасена от силата на сблъсъка им. Явно всеки момент единият от двамата щеше да проникне под шлема на противника, да нанесе смъртоносния удар… Един от двамата беше паднал на колене, защитата му отслабваше все повече по шлема валеше град от удари, мечовете бяха заклещени в смъртоносна схватка, този, който бе на колене, се отпускаше все по-близо до земята…
Тогава се разнесе викът на Гуенхвифар, която не издържа и стана от мястото си:
— Няма да допусна това да продължава!
В същия миг Артур хвърли жезъла си на арената; хвърлеше ли кралят жезъла си, боят трябваше да бъде мигновено прекратен, но нито един от сражаващите се не го забеляза, та се наложи церемониалмайсторите да ги разделят. Гуидиън се изправи веднага — свеж и строен, а когато свали шлема си, всички видяха, че се усмихва. Наложи се оръженосецът на Ланселет да му помогне да се изправи; той се беше задъхал, а по лицето му се стичаха кръв и пот. Сред публиката сякаш избухна буря, възмутени възгласи се чуваха дори и сред останалите рицари на арената; ако Гуидиън се бе надявал да привлече привързаността на хората, побеждавайки техния любимец, планът му се беше провалил изцяло.
Но той отиде веднага при по-възрастния рицар и му се поклони дълбоко.
— За мен бе голяма чест, сър Ланселет. Дойдох в кралския двор като чужденец, не съм приет в кръга на кралските рицари, и затова съм ти двойно благодарен за урока по фехтовка. — Усмивката му бе точно копие на усмивката, която се появи на лицето на Ланселет. — Благодаря ти, сър.
Усмивката на Ланселет караше лицето му да светне, както винаги — приликата между двамата ставаше почти комична.
— Ти се държа чудесно, Гуидиън.
— Тогава — поде Гуидиън и най-неочаквано коленичи в прахта пред Ланселет, — моля те, сър, ти да бъдеш този, който ще ме посвети в рицарско звание.