Моргоуз си пое дъх. Моргана седеше напълно неподвижна, сякаш вкаменена. Но изведнъж от мястото, където седяха съюзниците — саксонци, избухнаха невъздържани приветствия:
— Лукав съветник е той наистина! Хитрец, хитрец — да ги видим как ще ти откажат, момче, след като се справи с най-добрия от тях!
Ланселет хвърли поглед към Артур. Кралят като че ли бе замръзнал на мястото си, но след миг се съвзе и кимна. Ланселет направи знак на оръженосеца си, който веднага му подаде един меч. Ланселет го пое заедно с колана и го закопча на кръста на Гуидиън.
— Носи този меч винаги в служба на своя крал и на правдата — каза старият рицар. Сега бе сериозен и строг. Всякаква веселост бе отлетяла и от лицето на Гуидиън — вълнението удвояваше привлекателността му. Бе вдигнал очи към Ланселет и Моргоуз забеляза, че устните му треперят.
Внезапен прилив на съчувствие се надигна в сърцето й — момчето бе незаконородено, а за разлика от повечето копелета не бе и признато от баща си — бе много по-отхвърлен от обществото, отколкото е бил някога Ланселет. Кой би могъл да го вини за хитростта, с която принуди кръвните му роднини да го забележат? Моргоуз си каза: „Много отдавна трябваше да сме го довели в двора на Артур, та поне да има някакво семейно признание на произхода си, колкото и да е невъзможно Артур да го признае публично. Не е редно родният син на един крал да е принуден да постъпва така“.
Ланселет положи длани на челото на Гуидиън.
— С позволението на краля те приемам в братството на рицарите на Кръглата маса. Бъди му верен винаги, а защото заслужи званието си по-скоро с хитрост, отколкото с груба сила — а ти показа, че и тя не ти липсва — от днес ще бъдеш известен не като Гуидиън, а като Мордред. Стани, сър Мордред, и заеми мястото си сред рицарите на крал Артур.
„Гуидиън… Не, той е вече Мордред…“ Моргоуз си спомни, че даването на име при приемането в рицарското братство се счита за почти толкова сериозно, колкото и църковното кръщение. Момчето бе явно дълбоко развълнувано, почти не чуваше виковете и приветствията около себе си. Когато проговори, гласът му трепереше:
— Аз спечелих истинската награда на турнира, лорд Ланселет, който и да победи в игрите оттук нататък.
— Не — прошепна Моргана на Моргоуз, — наистина не го разбирам. Това беше последното, което съм очаквала от него!
Измина доста време, преди рицарите да се подредят отново за последната част на турнира. Някои отидоха да пият вода или да хапнат набързо по някой залък; други се събираха на малки групички и спореха на чия страна да бъдат в предстоящото общо сражение; трети пък отидоха да нагледат конете си. Моргоуз слезе на арената и се запъти към една групичка от по-младите рицари, сред които се открояваше с ръста си Гарет — той стърчеше над останалите поне с половин глава. Първоначално й се стори, че говори с Ланселет, но като отиде по-близо до него, видя, че срещу него е Гуидиън. Гласът на сина й беше гневен. Моргоуз успя да долови само последните му думи:
— … Причинил ли ти е някога зло? Как можа да го унизиш пред всички тези хора…
Гуидиън отвърна смеешком:
— Ако лорд Ланселет се нуждае от защита на арената сред приятели, Бог да му е на помощ, попадне ли отново сред саксонци или при дивите северняци! Хайде, братко, няма съмнение, че Ланселет още може сам да защитава доброто си име! Само това ли имаш да ми кажеш на първата ни среща след толкова много години? Само упреци, че съм се държал зле с човек, когото обичаш?
Гарет също се засмя и притисна в прегръдките си Гуидиън. После каза:
— Все същият безразсъден младок! Откъде ти дойде на ума да постъпиш така? Та Артур щеше веднага да те провъзгласи за рицар, само да го беше помолил!
Моргоуз си спомни, че Гарет не знае истината за произхода на Гуидиън; той несъмнено искаше да каже, че Артур ще го приеме като син на сестра му, Гуидиън каза:
— Сигурен съм в това — той винаги е бил добър с роднините си. Той и теб е искал да посвети, заради дружбата си с Гауейн, но ти също си отказал, братко, нали? — той се засмя отново. — Пък и мисля, че Ланселет ми дължи нещо за всички тези години, през които се разхождам насам-натам с неговото лице!
Гарет сви рамене.
— Е, тъй като той очевидно не ти се сърди, виждам, че и аз трябва да ти простя. Надявам се, че сега и ти разбра колко е великодушен.
— Да — пророни по-тихо Гуидиън, — той е толкова… — прекъсна се и вдигна глава, защото видя Моргоуз. — Защо си тук, майко? Мога ли да ти помогна с нещо?
— Дойдох само да поздравя Гарет, защото днес не можахме да се видим — каза Моргоуз, а великанът коленичи, за да целуне ръка на майка си. Тя се обърна към него: