— На чия страна ще се сражаваш в турнира?
— Както винаги — отвърна Гарет, — ще се бия редом с Гауейн сред хората на краля. Ти имаш боен кон, нали, Гуидиън? Ще дойдеш ли с мен на страната на Артур? Има място и за теб.
Гуидиън отвърна с мрачната си, загадъчна усмивка:
— Тъй като Ланселет ме провъзгласи за рицар, считам, че е редно да се сражавам на негова страна. Ще се бия за лорд Ланселет от Езерото и редом със сър Аколон, заради Авалон. Но всъщност нямах намерение да излизам повторно на арената днес, Гарет.
— Защо не? — Гарет постави ръка на рамото на по-младия мъж и го загледа усмихнат, както винаги — пред очите на Моргоуз се изправи образът му като съвсем млад — и тогава гледаше доведения си брат така — отгоре надолу, с добродушна усмивка. — Дори е редно да го сториш, след като тъкмо днес си провъзгласен за рицар. Галахад също ще се сражава.
— А на чия страна? — попита Гуидиън. — На страната на баща си, Ланселет, или на краля, който го провъзгласи за свой наследник? Не е ли това жестоко изпитание за привързаността му към единия и другия?
Гарет отвърна раздразнено:
— А как според теб да разделим рицарите за турнира, ако не под водачеството на двамата най-велики сред нас? Сериозно ли мислиш, че Ланселет или Артур биха счели това за проява на действителна лоялност? Артур не може да се сражава, дори и да иска, защото би поставил не един рицар в невъзможното положение да дигне ръка срещу краля си, но Гауейн е негов застъпник открай време. Нима искаш пак да раздухаш старите злословия? ти?
Гуидиън сви рамене.
— Тъй като нямам намерение да се присъединя нито към единия, нито към другия лагер…
— А какво ще си помислят за теб? Че си страхливец, че бягаш от битката…
— Достатъчно дълго съм се бил в армията на Артур, за да ме интересува какво щял да каже този или онзи — отвърна Гуидиън. — Но ако това те безпокои толкова, кажи им, че конят ми е окуцял и че не бих искал той да пострада още повече — това е напълно приемливо извинение.
— Бих ти предложил един от конете на Гауейн — отвърна озадачено Гарет, но щом си търсиш извинение, прави каквото искаш. Но все пак защо, Гуидиън? Или може би трябва вече да те наричам Мордред?
— Ти винаги ще можеш да ме наричаш както си искаш, братко.
— Но няма ли да ми кажеш защо се измъкваш от сражението, Гуидиън?
— Никой друг, освен теб не би употребил тази дума безнаказано, но тъй като настояваш толкова, ще ти кажа. Заради теб, братко.
Гарет се смръщи.
— Какво, за Бога, имаш предвид?
— Що се отнася до твоя Бог, знам за него много малко, пък не ме и интересува — отвърна Гуидиън и впи очи в обувките си, — но щом трябва да знаеш… Аз имам пророчески видения, Гарет, още от малък…
— Е, и какво от това? — прекъсна го нетърпеливо Гарет. — Да не си сънувал в някой кошмар как падам под твоето копие?
— Не, не бива да се шегуваш с това — каза Гуидиън, а Моргоуз имаше чувството, че кръвта в жилите й изведнъж се е превърнала в ледена вода. Видя как Гуидиън се взря в лицето на Гарет и продължи: — Виждал съм те… — той преглътна, сякаш гърлото му се бе свило, та да не може да произнесе ужасните думи. — Виждал съм те да лежиш умиращ пред мен, и винаги знаех, че умираш по моя вина, молех те да проговориш, но ти не казваше и дума…
Гарет сви устни и подсвирна беззвучно. Но веднага потупа весело осиновения си брат по рамото.
— Нямам много вяра на сънища и видения, момче. Пък и никой не може да избяга от съдбата си. Не са ли ти го казвали на Авалон?
— Да — каза тихо Гуидиън. — И ако се случи да паднеш наистина от моята ръка в битка, братко, то това наистина ще е съдба. Но не бих искал да изкушавам съдбата заради един турнир. Зла слука може да насочи ръката ми да нанесе смъртоносен удар… Остави ме на мира, Гарет. Няма да се сражавам днес, пък нека говорят, каквото си щат.
Гарет изглеждаше объркан.
— Прави каквото искаш, момчето ми. Защо не отидеш тогава при майка ни — Ламорак ще се бие на страната на Ланселет.
Той се наведе, за да целуне отново ръка на майка си, и тръгна. Моргоуз, сбърчила чело, понечи да попита Гуидиън какво точно е виждал, но забеляза, че той се взира упорито в земята пред себе си, и се отказа. Вместо това каза само:
— Е, ако ще ми кавалерства един млад придворен, мога ли да те помоля да ми донесеш чаша вода, преди да се върна на мястото си?
— Веднага, майко — отвърна Гуидиън и се запъти към бъчвите с вода.
В очите на Моргоуз последната обща схватка винаги си оставаше някакво размазано, пъстро петно. Главата вече я болеше от силното слънце и тя копнееше всичко да приключи по-бързо. Беше и гладна, а отдалеч се носеше аромата на месо, печено на шиш.