— Кой е влизал последен в залата? — продължи Артур.
Кай излезе напред, накуцвайки.
— Господарю и братко, последен влязох аз. Дойдох да проверя дали всичко е наред, и Господ ми е свидетел, всичко беше приготвено за тържественото влизане на кралската двойка. Падне ли ми мръсното псе, което е поставило това тук, ще му извия врата ето така! — и Кай направи жест, сякаш извиваше врата на кокошка.
— Погрижете се за господарката си! — извика Артур. Жените се засуетиха, защото Гуенхвифар залитна и се отпусна, почти припаднала. Моргана веднага я подхвана и й заговори тихо, но настоятелно:
— Гуен, не доставяй радост на зложелателите си! Та ти си велика кралица — какво те е грижа за цапаниците на някакъв глупак? Овладей се!
Гуенхвифар плачеше неудържимо.
— Как са могли? Как може… Как е възможно някой да ме мрази толкова много?
— Няма жив човек на тази земя, който по някакъв начин да не пречи някому — отвърна Моргана, докато й помагаше да заеме мястото си. По-отвратителната от двете рисунки още не бе свалена от трона, и Гуенхвифар потръпна от отвращение, когато докосна неволно платното. Моргана го свлече и го хвърли на пода. Пред тях бяха поставени чаши за вино. Моргана даде знак на една прислужничка да налее вино на Гуенхвифар.
— Не обръщай внимание на тези гнусотии, Гуен. Нали виждаш, тук явно имат предвид мен — каза тя. — Знам, шушукат, че се сношавам с дявола, но какво ме интересува това?
Артур каза:
— Изнесете тази мръсотия оттук и я изгорете. Запалете в залата ароматни треви, та да прогоним дъха на злото.
Прислужниците веднага се разшетаха, за да изпълнят заповедите му, а Кай каза:
— Ще открием злосторника. Сигурно е някой изпъден прислужник, който е искал да ме засегне — нали помните колко се гордеех с украсата на залата миналата година. Налейте вино и бира, и нека пием за това, позорът да настигне този, който се опита да ни развали празника. Кой ще пие с мен? За крал Артур и кралица Гуенхвифар!
Приветствията бяха откъслечни, но когато кралят и кралицата станаха и се поклониха на всички, възторжените викове бяха искрени. Хората отново седнаха на местата си, и Артур каза:
— А сега доведете молителите.
Моргоуз се заслуша в молбата на първия човек, когото въведоха — беше нещо за границите на земите му и й се стори глупаво и безинтересно. Сетне пред краля застана някакъв местен владетел, който се оплака от свой васал убил елен в горите му.
Моргоуз седеше близо до Гуенхвифар; наведе се към нея и прошепна:
— За какво му е на Артур да се занимава с такива дреболии? Всеки управител на някоя от областите може да се справи с това, вместо кралят да си губи времето.
Гуенхвифар прошепна в отговор:
— Така мислех и аз на времето. Но сега разбрах, че всеки път по Петдесетница той изслушва и един-двама такива просители, та обикновените хора да не си мислят, че се интересува само от приближените си рицари и благородници.
„Да“, помисли Моргоуз, „това наистина е мъдро“. Изредиха се още един-двама незначителни просители, после внесоха печеното, появиха се жонгльори и акробати, а също и един човек, който удиви всички, като заизмъква малки птички и яйца от най-невероятни места. Моргоуз си каза, че Гуенхвифар вече се е успокоила, и се замисли дали някога ще разберат кой е нарисувал онези ужасни изображения. На едното Моргана бе представена като уличница и това бе достатъчно неприятно; но й се струваше, че другата картина е по-опасна — на нея бе показано как Ланселет тъпче и краля, и кралицата. Днес бе станало нещо, много по-лошо от това, че рицарят на кралицата бе унизен публично. Това можеше да бъде отдадено на благородното му желание да даде предимство на младия Гуидиън — не, Мордред — пък и поради явно приятелските им отношения след двубоя събитието скоро щеше да се забрави. Но независимо от това, че Ланселет бе обичан от повечето рицари, на някои от тях несъмнено им се зловидеше явното предпочитание, което му оказваше кралицата.
— А сега какво ще има? — обърна се тя отново към Гуенхвифар. Кралицата се усмихваше; навън отекваха звуци на рог. Каквото и да предстоеше, на нея явно й се нравеше.
Вратата отново се разтвори широко; отново закънтяха звуците на рог — бяха големи рогове, каквито използваха саксонците. В залата влязоха трима огромни саксонци, със златни нашийници и гривни, облечени в кожа, с огромни мечове. Върху рогатите си шлемове бяха поставили тънки златни корони. Зад всеки от тях пристъпваше свитата му.
— Господарю Артур — извика единият, — аз съм Аделрик, владетел на Кент и Англия, а тези са мои братя и също крале. Идваме да ти се поклоним като на върховен господар и християнски крал, да ти платим данък и да сключим договор за вечен мир с теб!