— Щом настояваш, ще те приема довечера, преди да си легна, в моята стая. Ако искаш, можеш да дойдеш и със съпруга си.
„Ех“, каза си Моргоуз, „да можех да се превърна в муха и да присъствам на тази аудиенция!“
6
В стаята, която кралица Гуенхвифар бе отредила за крал Уриенс и семейството му, Моргана оправяше косите си с вдървени пръсти. После смени роклята си и накара прислужницата да й стегне връзките. Уриенс се оплакваше, че е ял и пил прекалено много и явно никак не му се ходеше на аудиенцията.
— Легни си тогава — каза Моргана. — Аз имам да говоря с него нещо, което няма нищо общо с теб.
— Не е тъй — каза Уриенс. — Аз също съм обучаван на Авалон. Да не мислиш, че ми е приятно да виждам нашите светини поставени в служба на християнския бог — един бог, който отрича всяко друго познание, освен даденото от него? Не, Моргана, не само ти си жрица на Авалон. Не само теб те възмущава това, което става напоследък. Ние говорим и от името на кралство Уелс — аз като негов владетел и Аколон като мой наследник.
— Баща ми е прав, лейди. — Аколон срещна спокойно погледа й и продължи: — Нашите хора ни вярват и знаят, че няма да ги предадем, че няма да допуснем звъна на църковни камбани в техните свещени гори… На Моргана й се стори, въпреки че никой от двамата не бе и помръднал, че отново лежат сред сухата шума на свещената горичка, слети в едно — в името на Богинята. Уриенс, разбира се, нищо не забеляза. Той настоя:
— Ти трябва да убедиш Артур, Моргана, че Северен Уелс няма да се покори безропотно на християните.
Моргана сви рамене.
— Щом такова е твоето желание.
„Каква глупачка съм била“, въртеше се в главата й. „Аз бях жрицата, която го посвети и му роди син. Трябваше да се възползвам от властта си над него. Трябваше аз да управлявам зад неговия трон, а не Гуенхвифар. Скрих се като животно, което ближе раните си в усамотение, и изгубих властта си над него. Едно време можех да заповядвам, а сега трябва да моля, при това нямам и властта на Владетелка на езерото!“
Моргана беше вече на вратата, когато някой почука. Един прислужник отиде да отвори и въведе Гуидиън. Той още носеше саксонския меч, който му връчи Ланселет, когато го посвещаваше, но беше свалил бронята и вместо нея носеше красива кървавочервена туника. Моргана помисли, че никога не е бил толкова красив.
Гуидиън забеляза възторжения й поглед.
— Ланселет ми подари туниката. Седнахме да пийнем заедно долу в залата и тогава един прислужник ми извести, че господарят Артур ще ме приеме в покоите си… Казах, че единствената ми туника е мръсна, оплескана с кръв и прах, и Ланселет рече, че ще ми даде една от неговите, тъй като имаме еднакъв ръст. Когато я облякох, той каза, че на мен ми отива повече, отколкото на него, и ми я подари. Каза, че и без това съм получил малко подаръци за посвещаването ми в рицарство, а пък кралят отрупал Галахад с дарове. Дали знае, че Артур ми е баща?
Уриенс примигна, явно стъписан, но не каза нищо. Аколон поклати глава:
— Не, братко. Ланселет е просто много щедър, това е всичко. Когато Гарет се появи за първи път в двора, без никой да го познае, Ланселет му даде дрехи и оръжие, та да се облече достойно за ранга си. Ако смяташ, че Ланселет има някаква слабост да вижда дрехите си облечени от млади и хубави мъже, то знай, че и друг път са се чували подобни злословия, но няма в кралския двор мъж, стар или млад, който да е чул от него дори и дума, излизаща от границите на благородството и рицарското достойнство.
— Тъй ли? — попита Гуидиън, и Моргана забеляза, че се радва на полученото сведение. Беше й ясно, че ще го складира в съзнанието си както скъперник трупа злато в раклата си. — Сега си спомням — продължи той замислено, — разказвали са ми как веднъж, когато Ланселет бил на гости в двора на Лот — било е много отдавна, той бил още момче — дали му арфа и го помолили да попее, а той изпял някаква песен от римско време, която пеели в двора на Александър Велики — за любовта, която свързвала другарите по оръжие. Много му се подигравали тогава. Оттогава пее само за красотата на кралицата, или пък балади за рицарски подвизи — за приключения и битки с дракони.
Моргана го прекъсна, защото не можеше да понася повече презрителния му тон.
— Ако искаш подарък за посвещаването си, ще поговорим, след като се видя с Артур, но сега нямам време.
Гуидиън сведе поглед към обувките си. За първи път й се стори, че самоувереността му се е изпарила.
— Майко… крал Артур е наредил да повикат и мен… Може ли да отидем заедно?
Моргана поомекна пред това признание, че и той е раним и несигурен.