Уриенс беше взел ръката й и си играеше с пръстите; докосваше синините по китките й, които сам бе направил; Моргана изпита не толкова болка, колкото отвращение. Ако той пожелаеше да я има в леглото си, тя трябваше да му се подчини — тук, в този християнски кралски двор, тя беше негова собственост — като кон или куче, които можеш да удариш или погалиш в зависимост от собственото си желание.
Артур предаде Авалон, но предаде и нея; Уриенс също я беше измамил. Изостави я и Кевин…
Но Аколон нямаше да й измени. Аколон щеше да е следващия владетел на Авалон — кралят, когото Вивиан бе очаквала; а след Аколон щеше да дойде Гуидиън — кралят — друид, крал на Авалон и на цяла Британия. „А зад краля щеше да стои кралицата, която ще управлява в името на Великата богиня, като в стари времена…“
Кевин вдигна поглед и срещна очите на Моргана. Тя потръпна, защото разбра, че трябва да крие по-внимателно мислите си. „Той също е ясновидец, и е верен на Артур. Той е Мерлин Британски, но същевременно и мой враг!“
Кевин каза учтиво:
— Това е семеен празник, а пък и аз бих желал да послушам хубава музика — затова мога ли да помоля в отплата сега да ни попее лейди Моргана?
Моргана отиде и седна на неговото място. Веднага щом докосна арфата, почувства силата, която преля в пръстите й.
„Трябва да ги очаровам, та да си мислят, че всичко е наред“.
И тя плъзна пръсти по струните.
7
Когато останаха сами в стаята си, Уриенс каза:
— Не знаех, че пак са посегнали на правата ти над Тинтагел.
— Нещата, които ти не знаеш, скъпи съпруже, са толкова, колкото жълъди има на свинското пасище — отвърна нетърпеливо Моргана. Как бе могла да си въобрази, че ще изтърпи този глупак? Да, наистина винаги се бе държал добре с нея, но глупостта му вече я дразнеше непоносимо. Искаше й се да остане сама, да обмисли плановете си, искаше да се посъветва с Аколон, а вместо това трябваше да поддържа това старо чучело в настроение!
— Редно беше да ме уведомиш за намеренията си — Уриенс се беше нацупил. — Сърдя се наистина, че не си ми казала какво става В Тинтагел. Аз съм ти мъж и трябваше да ми кажеш, вместо да се обръщаш направо към Артур!
В тона му се прокрадна и нотка на ревност и Моргана осъзна стресната, че той едва сега е разбрал грижливо критата й тайна — кой е баща на сина й. Но можеше ли Уриенс наистина да мисли, че сега, четвърт век по-късно, тя има все още някаква власт над брат си — само заради нещо толкова отдавнашно, което само глупците и християните наричаха грях? „Щом сам не може да разбере това, което става пред очите му, трябва ли аз да му обяснявам всичко като на малко дете?“
Тя продължи все така нетърпеливо:
— Артур също е недоволен от мен, защото смята, че една жена не може да се държи по този начин. Затова и поисках помощта му, за да не си помисли, че се каня да вдигна бунт против него.
Тя замълча. Беше жрица на Авалон и нямаше да излъже, но можеше да премълчи част от истината. „Нека Уриенс мисли“, каза си тя, „че просто искам да се сдобря с Артур“.
— Колко си умна, Моргана — потупа я той по китката. Тя трепна и веднага си каза, че той вече е забравил болката, която й причини този ден. Усети, че устните й потреперват като на дете, и си каза отчаяно: „Искам Аколон. Искам да лежа в прегръдките му, искам той да ме милва, да ме успокои — но как бих съумяла дори да го видя, да поговорим насаме на това място?“ Очите й се насълзиха от гняв. Тя примигна и си каза, че трябва да бъде силна и потайна — това беше единствената гаранция за успеха на плановете й.
Уриенс бе излязъл да се облекчи. Върна се, прозявайки се силно, и каза:
— Чух как нощната стража съобщи, че е полунощ. Време е да си лягаме, лейди. — Започна да сваля празничните си дрехи и продължи: — Много ли си уморена, скъпа?
Тя не проговори от страх, че отвори ли уста, ще заплаче. Уриенс прие мълчанието й за съгласие, придърпа я близо до себе си, започна да я целува по шията и да я бута към леглото. Моргана го изтърпя стоически, чудейки се през цялото време дали не може да направи някоя отвара, с която да сложи край на удивително издръжливата мъжественост на стареца — проклет да е, беше вече толкова стар! Никому и през ум не би минало, че неспособността му се дължи на магия. Тя лежеше и се чудеше защо вече не може да го приема с безразличие като преди, защо не му се отдава, без да се замисля, както правеше вече толкова години? Какво значение имаше това, защо трябваше да му обръща повече внимание, отколкото на някое куче, душещо полите й?