Тя спа неспокойно. Присъни й се, че бе намерила някъде малко дете. Трябваше да го накърми — бебето дърпаше гърдите й, но те бяха пресъхнали и я боляха нетърпимо… Когато се събуди, гърдите продължаваха да я болят. Уриенс беше излязъл рано — тръгнал бе на лов заедно с някои от рицарите на Артур, с които се бяха уговорили още преди няколко дни. Моргана усети, че й е зле. Повдигаше й се. „Ядох повече, отколкото изяждам за три дни у дома. Нищо чудно, че ми се повдига.“
Но когато отиде да се преоблече и започна да връзва връзките на роклята си, гърдите продължаваха да я болят. Зърната им, обикновено малки и кафеникави, сега бяха розови и подути.
Моргана падна обратно на леглото. Краката й се бяха подкосили. Но тя не можеше да има деца! знаеше, че не може да забременее — казали й бяха след раждането на Гуидиън, че надали ще може да има друго дете. През всички тези години оттогава не бе забременяла нито веднъж! Нещо повече, беше почти на четиридесет и девет години — отдавна бе минала възрастта, на която можеше да забременее. Но независимо от всичко беше абсолютно сигурна, че е бременна. Месечните й кръвотечения бяха станали нередовни, често пропускаше по цял месец и тя бе убедена, че скоро изобщо няма да ги има. Когато се убеди, че носи дете, първото чувство, което изпита, бе страх — когато раждаше Гуидиън, бе на косъм от смъртта.
Уриенс несъмнено щеше да се зарадва на това предполагаемо доказателство за неговата мъжественост… Но когато детето е било заченато, Уриенс бе на легло, болен от треска! Почти не съществуваше възможност той да е бащата. Нима бе заченала от Аколон — в деня на затъмнението? Тогава детето бе на Рогатия бог, който бе при тях в лешниковата горичка…
„Какво ще правя с това бебе? Вече съм стара жена… Но може би е писано да родя бъдещата Велика жрица, която ще владее над Авалон, когато предателят бъде свален от трона — от трона, на който го постави Вивиан…“
Времето бе мрачно. Валеше ситен дъжд. Турнирното поле беше разкаляно. Навсякъде се виждаха отъпкани панделки и знаменца. Един-двама от васалните крале бяха се качили на конете си и явно отиваха да пояздят, а жените от кухнята, запретнали поли, слизаха надолу към езерния бряг, натоварени с купища пране и бухалки.
На вратата се почука. Гласът на прислужника бе тих и почтителен:
— Кралице Моргана, Великата кралица кани теб и кралицата на Лотиан да закусите с нея. Мерлин Британски помоли да предам молбата му да го приемеш тук по обед.
— Отивам при кралица Гуенхвифар — отвърна Моргана. — На Мерлин предай, че ще го очаквам.
Притесняваха я и двете срещи, но не смееше да ги избегне — особено сега. От днес нататък Гуенхвифар бе за нея враг и нищо повече. Предателството на Артур бе нейно дело, заради нея той се обърна към свещениците. „Може би“, мислеше си Моргана, „не съм избрала правилно този, когото трябва да проваля. Ако някак можех да сторя тъй, че Гуенхвифар да напусне двора, дори да избяга с Ланселет в неговите земи — сега той е вдовец и двамата могат дори да се оженят…“, но в същия момент отхвърли идеята си.
„Сигурно Артур я е помолил да се сдобри с мен“, каза си тя скептично. „Той знае отлично, че не може да си позволи караници с васалите си. Освен това, скараме ли се ние с Гуенхвифар, Моргоуз както винаги ще бъде на моя страна. Няма да бъде вече просто караница между членовете на семейството. Той ще загуби като съюзник Уриенс, а също и синовете на Моргоуз. Не може да допусне да загуби Гауейн, Гарет, северняците…“
Моргоуз беше вече в покоите на кралицата; от миризмата на храна на Моргана й се повдигна отново, но с желязната си воля успя да прикрие призляването. За щастие всички знаеха, че тя винаги яде много малко, затова надали щяха да забележат нещо. Гуенхвифар пристъпи към нея и я целуна. Моргана почувства нежност към другата жена. „Защо трябва да бъдем врагове? Някога, много отдавна, бяхме приятелки…“ Но тя не мразеше самата Гуенхвифар, а свещениците, които я бяха завладели изцяло.
Моргана седна заедно с другите жени на масата, но прие единствено едно парче прясно изпечен хляб с мед. Дамите на Гуенхвифар си бяха същите набожни идиотки, с каквито тя се заобикаляше открай време. Те посрещнаха Моргана, преливайки от любезност, но не можеха да прикрият глождещото ги любопитство.
— Какво хубаво момче е синът ти — сър Мордред! Колко ли се гордееш с него! — поде една от тях. Моргана, която трошеше безцелно хляба, отбеляза спокойно, че не го е виждала, откак го е отбила.