— По-лесно ми е да приема за свое дете заварения си син, Увейн, и се гордея повече с неговите рицарски подвизи — каза тя, — защото съм го отгледала от малък. Ти сигурно също приемаш Мордред за свой син, нали, Моргоуз?
— Но синът на Уриенс не е твое дете, нали? — намеси се друга.
— Не — каза търпеливо Моргана. — Когато се омъжих за краля на Северен Уелс, той беше на девет години.
Едно от младите момичета каза, кикотейки се, че на мястото на Моргана би отделяла повече внимание на другия си заварен син. Аколон се казва, нали? Моргана, стиснала зъби, мислеше: „Дали да не убия тази глупачка. — Нямаше защо; придворните дами на Гуенхвифар наистина нямаше какво друго да правят, освен да убиват времето с глупави шеги и клюки.“
— Я ми кажи — попита Алаис, която бе придворна на кралицата от времето, когато и Моргана бе в нейната свита, и дори бе я поканила за шаферка на собствената си сватба — кажи не е ли той син на Ланселет?
Моргана повдигна наивно вежди.
— Кой, Аколон ли? Крал Уриенс надали ще се зарадва на намеците ти.
— Много добре знаеш за кого говоря — продължи да се киска Алаис. — Ланселет е син на Вивиан и двамата сте израсли заедно — пък и кой би могъл да те обвинява? Хайде, Моргана, кажи ни истината. Кой е баща на този красив млад човек? Очевидно не може да е друг, нали?
Моргоуз се засмя и се опита да премахне напрежението:
— Разбира се, че всички сме влюбени в Ланселет — горкия, наистина не му е лесно.
— Не ядеш нищо, Моргана — намеси се и Гуенхвифар. — Ако тази храна не ти харесва, да поръчам ли да донесат нещо друго от кухните? Може би малко пушено месо? Или някое по-добро вино?
Моргана поклати глава и се насили да сложи още едно парче хляб в устата си. Това сякаш се беше случвало и преди — или може би го беше сънувала… Пред очите й танцуваха сиви петна, ставаше й все по-зле. Ех, че радост щеше да е за клюкарите — възстарата кралица на Северен Уелс припаднала като бременна невеста! Моргана заби нокти в дланите си и някак успя да възпре припадъка.
— Сигурно съм пила прекалено много на снощното тържество — през последните двадесет години трябва да си разбрала, че главата ми не носи на много вино, Гуенхвифар.
— А пък беше толкова хубаво вино — отбеляза Моргоуз и лакомо примлясна.
Гуенхвифар каза любезно, че ще заръча да натоварят в багажа на Моргоуз едно буре от виното, за да си го отнесе в Лотиан.
Моргана, усетила с радост, че вече не е център на внимание, се мъчеше да се пребори с внезапно връхлетялото я главоболие — имаше чувството, че железен обръч стяга главата й. При това Моргоуз бе почнала да я гледа озадачено.
Бременността й не можеше да остане дълго скрита… Не, разбира се, пък и защо? Тя беше омъжена жена; хората можеха да се подсмиват, като разберат, че престарелият крал на Северен Уелс и съпругата му, която също не беше в първа младост, тепърва ще стават родители, но такъв присмех обикновено е добродушен. Въпреки това Моргана имаше чувството, че ще се пръсне от ярост. Сякаш бе една от огнените планини, за които Гауейн й бе разказвал, че се намират в далечните северни земи…
Когато всички придворни дами излязоха и двете с Гуенхвифар останаха сами, кралицата взе ръката й и каза:
— Наистина изглеждаш болна, Моргана. Може би ще е най-добре да си легнеш пак.
— Може би — Моргана си мислеше: „Гуенхвифар няма никога да предположи какво ми е — тя би била щастлива да е на мое място, дори и сега!“
Гуенхвифар се изчерви от гневния й поглед и поде:
— Извинявай, мила, може би трябваше да забраня на дамите ми да те дразнят така — наистина не съм го искала.
— Да не мислиш, че приказките им могат да ме засегнат? Все едно че цвърчат врабци — и без това дамите ти нямат повече ум в главата си. Презрителният тон на Моргана беше по-подчертан от обикновено поради ужасното главоболие. Имаше чувството, че още малко и ще ослепее. — А колко от дамите ти знаят наистина кой е баща на сина ми? Ти принуди Артур да се изповяда, а може би си решила да се довериш и на тези гъски?
Гуенхвифар изглеждаше уплашена:
— Не мисля, че много хора знаят. Тези, които бяха тук снощи, когато Артур призна бащинството си, със сигурност са наясно. Освен тях може би само епископ Патрициус.
Тя вдигна очи и Моргана си каза: „Колко милостиво е било към нея времето; тя става все по-красива, а аз съм се съсухрила като стар шипков храст…“
— Много уморен вид имаш — подхвана отново Гуенхвифар и Моргана почувства, че въпреки натрупаната между двете горчилка са останали следи и от старата им привързаност. — Върви и си почини, сестро.
„Сигурно не можем да не се обичаме, защото прекарахме заедно младостта си — а останаха малко от тези, които помнят онова време?“