Мерлин също бе остарял, и годините не бяха го подминавали като Гуенхвифар. Беше се прегърбил още повече, влачеше единия си крак и не можеше да се движи, без да се подпира на тояга. Ръцете му, с изпъкнали възлести мускули, наподобяваха съвсем на клоните на стар дъб. Човек можеше да го сбърка с някой от гномовете, които според народа на Древните живеели в недрата на планините. Но движенията на ръцете му бяха все още плавни и точни, независимо от изкривените, отекли пръсти. Тези плавни движения припомниха на Моргана отдавна отминали дни — когато тя самата се учеше да свири на арфата, когато я обучаваха на езика на жестовете и как точно да движи ръцете си.
Кевин не беше станал по-учтив. Отказа предложеното му вино и храната и се отпусна на стола, без да чака покана, както му беше навик.
— Моргана, мисля, че грешиш, като тревожиш Артур с тези истории за Екскалибур.
Тя сама усети, че гласът й е остър, като на стара кавгаджийка.
— Не съм искала одобрението ти, Кевин. Ти несъмнено считаш, че както и да постъпва Артур с нашите свещени символи, все ще е правилно.
— Засега не виждам нищо нередно — отвърна Кевин. — Всички богове са израз на Единия Бог — Талиезин, ако беше сред нас, щеше да ти каже същото — и ако всички заедно се преклоним пред Него…
— Но нали точно това е недопустимото — прекъсна го Моргана. — Техният Бог държи да е единственият и да изличи дори и спомена за Богинята, на която служим. Кевин, чуй ме — нима не съзнаваш колко тесен ще стане светът — с този единствен бог на мястото на многото? Мисля дори, че похристиянчването на саксонците не беше разумна постъпка — старите свещеници от Гластънбъри, които отказали да ги покръстят, са били прави. За какво ни е всички да бъдем заедно в отвъдното? Защо да няма много пътища и саксонците да следват своя, ние — нашия, християните — този, който сами са си избрали, но без да ограничават чуждата вяра…
Кевин поклати глава.
— Скъпа моя, не мога да дам отговор на тези въпроси. Знам само, че има огромна промяна в начина, по който хората възприемат света — като че ли нова истина идва на мястото на старата… Като че ли наистина всичко, което не отговаря на новата истина, се превръща в измама.
— Но животът не може да е толкова прост — възрази Моргана.
— Това знам аз, знаеш го и ти, и с време и християнските свещеници ще го научат.
— Но нали, ако са пропъдили истините на другите от света, тогава ще бъде късно?
Кевин въздъхна.
— Нито един смъртен на тази земя не може да върви срещу съдбата, Моргана. Наближава денят, когато съдбата ни ще се изпълни — той взе ръката й в своята обезобразена ръка; тя не можеше да си спомни да го е чувала някога да говори с такъв нежен глас. — Аз не съм ти враг, Моргана. Познавам те още от времето, когато беше момиче… А и след това… — Кевин помълча и Моргана видя, че преглъща мъчително. — Обичам те много, Моргана. Желая ти само добро. Имаше време — о, да, знам колко отдавна беше, но тогава можех да ти говоря и за любов и не мога да забравя нито любовта ти, нито колко горд бях, че ме допусна до себе си… Запомни — никой не може да спре хода на времето; никой не може да се пребори със съдбата. Може би, ако се бяхме опитали да покръстим саксонците по-рано, щяха да ги покръстят още онези свещеници, които са построили тук първата си църква и са служили там на своя Бог редом с Талиезин. Нашият фанатизъм отложи този момент, затова ги покръстиха пък други фанатици — като Патрициус, който в гордостта и заслепението си вижда Твореца само като отмъстител, като баща на воини, и е забравил любящата Майка — покровителка на нашата земя… Казвам ти, Моргана, потокът на времето повлича хората със себе си като сламки.
— Да приемем, че не можем да променим стореното — каза Моргана. — А какво да правим тогава?
Кевин склони глава. На Моргана й се стори, че истинското му желание е да отпусне глава на гърдите й — не като мъж на гръдта на любимата, а като обикновен човек — в обятията на всеобщата майка, която единствена може да прогони страха и отчаянието.
— Може би — проговори той приглушено, — може би въпросът ти изобщо няма отговор. Може би не съществуват нито Бог, нито Богиня и ние двамата водим глупави спорове. Не искам да спорим повече, Моргана от Авалон. Но няма да стоя със скръстени ръце, докато ти правиш опити да тласнеш страната ни отново във война и хаос, да разбиеш мира, изграден с толкова усилия от Артур. Знам само, че поне малка част от нашите познания, малка част от музиката и красотата трябва да бъдат съхранени, да просъществуват и в дните, когато светът отново ще потъне в мрака. Повярвай ми, Моргана, видях как мракът поглъща света. Може би ще съумеем да съхраним тайното познание на Авалон — но времето, когато можехме да го разпространяваме във външния свят, отмина безвъзвратно. Вярвай ми, не се боя от смъртта, стига да зная, че умирайки, ще запазя частица от Авалон за хората.