„Не искам да му причинявам зло, Майко… Да, ще му отнема свещения меч и ще го предам на този, който ще го носи в служба на Богинята, но няма да посегна на Артур… А каква е съдбата на Краля — елен, когато младият елен възмъжее…?“
Такъв бе законът на природата и той не можеше да бъде пренебрегнат заради чувствата на Моргана. Артур трябваше да се изправи пред съдбата си — но не защитен от нейните заклинания, без ножницата, която Моргана избродира за него след посвещаването му — по това време тя още не знаеше, че носи неговия син в утробата си. Често бе чувала рицарите да говорят, че животът на Артур е като омагьосан, че може дори да бъде тежко ранен, но никога не губи толкова кръв, че това да бъде опасно за него. Не, Моргана нямаше да вдигне ръка, за да посегне на едноутробния си брат, на бащата на детето си. Но можеше да оттегли вълшебството, с което го бе оградила с цената на собствената си девственост, и тогава той щеше да бъде изцяло изложен на волята на Богинята.
Мъглата ги обвиваше все по-плътно. Моргана не виждаше вече и коня на Уриенс. Лицето му изплува близо до нея — очевидно беше много ядосан.
— Наистина ли си сигурна, че знаеш накъде ни водиш, Моргана? Мога да се закълна, че никога не съм минавал оттук. Не съм виждал такова възвишение…
— Кълна ти се, че познавам отлично пътя. Мъглата изобщо не може да ме обърка — каза тя, забелязвайки около себе си странните ниски шубраци, непроменени от онзи далечен ден, когато тя напразно се бе опитвала да се добере до Авалон, когато се бе уплашила да призове баржата… „Богиньо“, помоли се безмълвно, „стори тъй, че църковните камбани да не забият тъкмо сега, докато се опитвам да намеря пътя — иначе всичко ще потъне още по-дълбоко в мъглите и никога няма да влезем в онази страна…“
— Оттук — каза тя на глас, взе юздите и заби пети в хълбоците на коня си. — Следвай ме, Артур.
И тя потъна в мъглата. Знаеше, че спътниците й няма да могат да я последват толкова бързо, защото бе почнало и да притъмнява. Чу зад себе си Уриенс, който ругаеше, чу и как Артур се опитва да успокои коня си. Внезапно пред очите й се мерна скелетът на кон — по него висяха останки от нейното седло и юздите й. Нямаше как — това трябваше да стане.
Мъглата започна постепенно да изтънява, докато изведнъж изчезна. Конниците се озоваха под високи дървета с пъстроцветни есенни корони, облени от ясна дневна светлина. Слънце не се виждаше никъде, а и самата светлина беше особена, малко зеленикава. Моргана чу как Артур възкликна от изненада.
От шубраците излязоха двама души и завикаха с високи, ясни гласове:
— Повелителю Артур! Щастливи сме да те посрещнем сред нас! Артур спря рязко коня си, за да не прегази непознатите.
— Кои сте вие и откъде знаете името ми? — попита той. — И какво е това място?
— Нима не знаеш, кралю? Намираме се пред замъка Чариот. Нашата кралица отдавна те очаква.
Артур изглеждаше объркан.
— Нямах представа, че тук има някакъв замък. Трябва да сме стигнали много по-далеч. Мъглата ни е заблудила.
Уриенс се оглеждаше подозрително, но Моргана виждаше как Артур вече се поддава на познатото й вълшебство — бяха в царството на феите, нямаше защо да се задават въпроси. Всичко бе като насън — каквото и да се случеше, то просто си се случваше, без да са необходими въпроси и обяснения. Но тя трябваше да се постарае този път да запази здравия си разум…
— Кралице Моргана — обърна се към нея единият мъж — мургав, но висок, и много красив. Личеше си, че дребните, мургави хора от народа на Древните са от същата кръв. — Нашата господарка очаква и теб и ще те приеме с радост. А ти, господарю Артур, си поканен на нашето пиршество…
— Пиршеството е нещо много привлекателно, особено след еднодневна езда в мъглата — каза весело Артур и остави непознатия да поведе коня му навътре в гората.
— Познаваш ли господарката на тези земи, Моргана?
— Виждала съм я още когато бях младо момиче.
„Тогава тя ми се присмя… и ми предложи да вземе детето ми, за да го отгледа в царството на феите…“
— Чудно как никога не се е появявала в Камелот, за да ми предложи съюз — намръщи се Артур. — Не мога да си спомня ясно, но все ми се струва, че някога, много отдавна, съм чувал нещо за замъка Чариот… Не, нищо не мога да си спомня — той се отказа да рови из спомените си. — Тъй или иначе, тези хора ми се виждат дружелюбно настроени. Предай поздравите ми на господарката, Моргана. Аз сигурно ще я видя на пиршеството.
— Несъмнено — отвърна Моргана и го проследи с очи, докато потъна в гората заедно с водачите си.
„Длъжна съм да запазя разума си. Ще меря времето по ударите на сърцето си, няма да изгубвам представа за дните и месеците, няма да допусна да стана жертва на собствените си заклинания…“ Тя се подготвяше за срещата си с кралицата на феите.