Кралицата си бе все същата — висока жена, която по нещо напомняше на Вивиан, като че ли Моргана й беше роднина. Прегърна я точно като близка родственица и каза:
— Защо си дошла по своя воля в нашето царство, Моргана от феите? — попита тя. — Твоят рицар е тук. Открила го една от моите дами, докато се лутал сред тръстиките, без да може да открие пътя в мъглите…
Аколон застана пред нея и хвана здраво ръката й. Неговата ръка беше здрава и топла — и съвсем истинска, но въпреки това Моргана не можеше да разбере къде се намират — под покрив или под открито небе. Ту й се струваме, че стъкленият трон на Кралицата се намира в огромна, стара гора, ту същата тази гора пред очите й се превръщаше в голяма зала с висок, сводест таван — великолепието й надминаваше това на тронната зала с Кръглата Маса в Камелот.
Аколон коленичи пред Кралицата на феите, а тя постави ръце върху главата му. После пое едната му ръка — змиите около китките му се движеха и повдигаха глави. После плъзнаха върху дланта на кралицата. Тя ги държеше и си играеше разсеяно с тях, а те полюляваха малките си синкави глави.
— Изборът ти е добър, Моргана — каза тя. — Този тук никога няма да ми измени. Ето, виж, Артур се повесели добре. Сега спи… — и тя вдигна ръка. Една от стените на замъка сякаш се стопи и Моргана видя Артур, който спеше с ръка под главата, облян от бледа светлина. Другата си ръка бе обвил около тялото на едно съвсем младо момиче с дълга тъмна коса — то приличаше на кралицата като родна дъщеря — или на самата Моргана.
— Той, разбира се, ще помисли, че това си била ти, и че този сън му е бил пратен от Лукавия — поде усмихнато кралицата. — Толкова се е отдалечил от нашия свят, че счита изпълнението на най-съкровеното си желание за нещо срамно… Нима не знаеше това, скъпа Моргана?
На Моргана отново й се стори, че кралицата говори с милващия глас на Вивиан. После гласът й се промени:
— И ето, кралят спи в прегръдките на тази, която ще обича до смъртта си… А какво ще стане, когато се събуди? Ще му отнемеш ли Екскалибур? Ще го оставиш ли да се скита беззащитен по нашите брегове и вечно да те търси из мъглите?
Моргана отново си представи конския скелет в гората на феите.
— Не, това не — отвърна тя изтръпнала.
— Тогава нека остане тук. Но ако е наистина тъй набожен, както се говори и държи да си казва молитвите, които ще го откъснат от света на илюзиите, нашият свят наистина ще изчезне за него. Той ще се събуди и ще поиска коня и меча си — какво ще правим тогава, лейди Моргана?
Аколон каза мрачно:
— Мечът ще бъде у мен, и ако той пожелае да си го вземе обратно, нека се опита.
Тъмнокосото момиче дойде при тях. В ръцете си носеше Екскалибур заедно с ножницата.
— Взех го от него, докато той спеше — каза момичето, — а в съня си той ме назова с твоето име…
Моргана докосна дръжката на меча, блестяща от скъпоценни камъни.
— Помисли, дете — поде отново кралицата на феите. — Няма ли да е по-добре да върнем меча обратно на Авалон, при останалите свещени предмети, и да оставим Аколон да се добере до престола с меча, който ще спечели сам?
Моргана потръпна. Изведнъж залата — или гората, или каквото и да бе мястото, където се намираха — притъмня силно. Наистина ли Артур спеше тук, в нозете й, или бе някъде много далеч? В този миг Аколон посегна и сграбчи меча.
— Ще взема и Екскалибур, и ножницата — каза той. Моргана коленичи и препаса меча около кръста му.
— Тъй да бъде, любими… Бъди верен на клетвата си, не като този, за кого то избродирах ножницата…
— Богинята ми е свидетелка, че никога няма да ти изменя, дори ако това ми струва живота — прошепна той развълнувано. После помогна на Моргана да се изправи и я целуна. Стори й се, че прегръдката им продължи безкрайно, чак докато нощните сенки започнаха да избледняват; през цялото време отвсякъде й се привиждаше присмехулната усмивка на Кралицата на феите…
— Поиска ли Артур своя меч, той ще го получи… — бе казала кралицата. — Ще получи и ножницата, но тя вече няма да го предпазва да не губи кръв… Дай го на ковачите — обърна се тя към младото тъмнокосо момиче. Моргана виждаше всичко като насън. Сън ли беше и това, че препаса Екскалибур на кръста на Аколон? После и кралицата, и придворната й дама изчезнаха, а Моргана се озова отново в прегръдките на Аколон. Лежаха в гъста, вековна гора, и беше Белтейн. Бяха жрец и жрица, изправени пред вечното тайнство. А после времето спря, и бяха просто мъж и жена, тялото й се сля с неговото, и тя нямаше своя плът, нерви и воля, а целувките му бяха огън и лед по устните й… „Той ще предизвика на двубой Краля — елен… Аз трябва да му дам сила…“