Как стана така, че двамата се озоваха в свещената горичка, защо голото й тяло бе пак младо и недокоснато, по него бяха нарисувани магически символи? Защо, когато двамата потънаха един в друг, Моргана изпита същата разкъсваща болка, която я бе пронизала в онази далечна нощ, когато дари девствеността си на Рогатия бог на горите? Тя дойде отново при него като девственица, сякаш всичко, което се бе случило през досегашния й живот, никога не е и било. Защо й се привиждаше корона от еленови рога над челото му? Кой беше този мъж в прегръдките й и какво означаваше времето за тях двамата?
Сега той лежеше изтощен до нея, но не я пускаше; дъхът му се сливаше с нейния и изпълваше тялото й със сладостно блаженство; тя го целуна и продължи да го милва. Той Вдигна глава и Моргана не можа да разбере дали кичурите коса, които падаха върху лицето й, са тъмни или блестящо руси. Малките змии около китките му бяха оживели и се плъзгаха между гърдите й — нежни, още почти детински, не съвсем оформени. Змиите се увиха около розовите зърна и Моргана усети как цялото й тяло се разтърсва от тръпка на болезнено удоволствие от докосването им.
Тогава разбра, че ако наистина го пожелаеше, можеше да обърне потока на времето, можеше да се върне обратно и да излезе сутринта редом с Артур от пещерата, да успее да го привърже завинаги към себе си със силата на своята девственост, и случилото се в разстояние на един човешки живот щеше да потъне в небитието, сякаш никога не е било…
Но още в същия миг тя чу вика на Артур. Той проклинаше магията, която го бе отклонила от пътя му, и искаше меча си. Моргана го виждаше много отдалеч и отвисоко, като от птичи поглед, как се събужда и се оглежда около себе си. Свършено беше — съдбата им, сега и за в бъдеще, бе в негови ръце. Ако той съумееше да застане лице в лице с истината, ако я повикаше по име и я помолеше да остане при него, ако успееше да признае пред себе си, че е обичал само нея през целия си живот и никой не би могъл да застане между тях…
„Тогава и Ланселет ще може да спечели своята Гуенхвифар, а аз ще бъда кралица на Авалон… Но на трона до мен ще седи принцът, моят син — и тогава той ще падне жертва на Краля — елен…“
Този път Артур нямаше да се отвърне от нея с ужас при мисълта за това, което бяха сторили; тя нямаше да го отблъсне и да се облива в сълзи… Защото световете бяха спрели хода си… Пространството потъна в мълчание… В очакване на думите, които трябваше да произнесе Артур…
И той проговори. Думите му отекнаха като надгробен звън в царството на феите. Прозрачната тъкан на времето потрепери и годините се затърка ляха като камъни, тласнати от собствената си тежест.
— Исус Христос и Дева Мария да ме закрилят от всяко зло! — извика Артур — Попаднал съм в плен на зла магия, и това пак е дело на сестра ми, с нейните нечестиви умения! — Той потръпна и извика отново: — Донесете меча ми!
Сърцето на Моргана се разкъсваше на две. Тя протегна ръка към Аколон. Над главата му отново витаеше призрачната сянка на короната от еленови рога. На кръста му висеше Екскалибур — сякаш винаги е бил там, а змиите които бяха пълзели по голото й тяло, отново бяха избледнели синкави фигурки около китките му.
Тя каза, без да трепне:
— Виж, носят му меча — той прилича досущ на Екскалибур. Ковачите на феите го направиха тази нощ. Пусни го да си тръгне, ако можеш. Но ако умът ти повелява друго — тогава постъпи както ти искаш, любими. И нека Богинята бъде с теб. Ще те очаквам да се върнеш в Камелот като победител.
Тя го целуна и сетне го отпрати с повелителен жест.
Никога досега не бе посмяла да признае пред себе си истината: един от тях двамата трябваше да загине — братът или любимият; детето, което бе държала в прегръдките си, Рогатият Бог — който бе едновременно и жрец, и неин любим, и крал…
„Каквото и да се случи днес, никога, никога вече няма да позная и миг щастие — защото един от двамата, които обичам, трябва да се прости с живота…“
Артур и Аколон бяха изчезнали — там, където бяха сега, Моргана не можеше да ги последва; а оставаше и Уриенс, за когото също трябваше да помисли. Мина й през ума да го изостави в страната на феите. „Той щеше да живее в доволство из тези вълшебни зали и гори до смъртта си…“ Не! Каквото и да става, не искам да ставам причина за още нечия смърт! Насочи мислите си към Уриенс и го видя — дремеше, блажено опиянен от виното. Той също я забеляза и измърмори объркано:
— Това вино е прекалено силно за мен… Къде беше, скъпа, и къде е Артур?