„В този миг“, каза си тя, „младата фея дава на Артур меча, който наподобява досущ на Екскалибур… Вълшебството на феите ще го накара да повярва, че това е същият меч… Ах, Богиньо, защо не пратих Екскалибур обратно на Авалон? Наистина ли трябва още някой да загине заради него?“ Но не — без Екскалибур Аколон нямаше да бъде приет за нов крал на Авалон… „Когато стана кралица, хората ще живеят в мир, а мислите им ще бъдат свободни, няма свещениците да им казват как да постъпват и в какво да вярват“.
— Наложи се Артур да избърза. Той потегли преди нас — каза тя меко на Уриенс. — Хайде, мили, ние се връщаме обратно към Камелот.
Уриенс очевидно също бе попаднал в плен на вълшебството на феите, защото и през ум не му мина да възрази и да разпитва. Доведоха им коне, и същите двама високи, красиви мъже ги съпроводиха донякъде. После спряха и единият каза:
— Оттук можете да си намерите пътя и сами, без да се заблудите.
После потънаха в гората.
— Колко бързо залезе слънцето — оплакваше се Уриенс. Мъглата наистина изведнъж се сгъсти и сякаш ги захлупи. Валеше и ситен, студен дъждец. — Колко време прекарахме в този замък, Моргана? Чувствам се тъй, сякаш съм боледувал дълго, или пък съм бил омагьосан и сега магията се е развалила…
Тя не отговори. Каза си, че и той се е насладил на прелестите на феите, пък и защо не? Беше й все едно как ще се забавлява, стига да я оставеше на мира.
Внезапно обзелата я слабост й припомни, че нито веднъж в царството на феите не бе си спомнила за бременността си. Защо трябваше да се случи тъкмо сега — когато всички щяха да очакват решенията й, когато Аколон щеше да завземе трона, а Гуидиън ще бъде провъзгласен за престолонаследник… Тъкмо сега тя щеше да наедрее гротескно, да се чувства зле… А и да ражда на тази възраст бе прекалено рисковано. Дали бе много късно, или можеше все още да потърси билките, които щяха да я отърват от това нежелано бреме? Но нямаше ли Аколон да я цени още повече, ако му дареше син точно сега, когато предстоеше да стане крал? Редно ли беше да жертва това дете, което щеше да й даде власт над него? „Ще мога да задържа това дете при себе си, да го прегръщам, да го обичам и да го гледам как расте…“
Още помнеше нежността, с която я изпълваше Артур, когато обвиваше детските си ръчички около шията й. Гуидиън й беше отнет още като бебе, а Увейн беше вече деветгодишен, когато тя му стана втора майка. Тялото й се сви от мъчителен, сладък копнеж, по-силен от любовния — желанието отново да държи дете в ръцете си. Но разумът й нашепваше, че ще е безумие да се опита да роди толкова късно, че няма да преживее още едно раждане. Яздеше редом с Уриенс, и всичко около нея се въртеше — объркано, като насън. Не, нямаше да преживее раждането, но не можеше и да си наложи да предприеме нещо, та да умъртви нероденото дете…
„Нали ръцете ми вече ще бъдат навеки опетнени с кръвта на любим човек… О, Богиньо, защо ме подлагаш на такива изпитания?“ Богинята сякаш се изправи пред нея — приличаше и на кралицата на феите, и на Рейвън — строга, но състрадателна, но приемаше и образа на разярената дива свиня, отнела Живота на Авалох… „Дивата свиня, която ще разкъса и детето в утробата ми…“ Моргана имаше чувството, че е на границата на лудостта.
„По-късно, ще реша по-късно. Сега най-важно е да върна Уриенс обратно в Камелот“. Колко ли време бе минало, откак се озоваха в омагьосаното царство? Не ще да е било повече от месец, реши тя — в противен случай бременността й щеше да е по-забележима… Надяваше се да ги е нямало само няколко дни — не прекалено малко, защото в такъв случай Гуенхвифар щеше да се чуди как са успели да се върнат толкова бързо. Не и прекалено много, защото тогава щеше да е закъсняла за това, което тъй или иначе щеше да извърши знаеше, че няма да може да роди детето и да остане жива.
Пристигнаха в Камелот към обяд. За щастие пътят наистина не бе много дълъг. Моргана отбеляза със задоволство, че не вижда никъде Гуенхвифар Кай веднага се осведоми къде е Артур, и тя излъга, този път без никакви угризения, че му се е наложило да остане още малко в Тинтагел. „Лъжата не е чак такъв грях, сравнена с убийството“, опитваше се да се убеди Моргана, но въпреки това се почувства някак опетнена — все още беше жрица на Авалон и помнеше стойността на истината…
Тя отведе Уриенс в тяхната стая. Старият човек беше уморен и объркан „Вече е много стар и не може да управлява. Явно смъртта на Авалох го е засегнала повече, отколкото предполагах. Но той също е учил древната мъдрост на Авалон — и би трябвало да знае каква е съдбата на стария елен, когато младият възмъжее!“
— Легни си, съпруже, и си почини — каза Моргана, но Уриенс започна да капризничи.