— Отдавна трябваше да се върнем в Уелс. Аколон е още хлапе — не може да управлява сам. Хората ми имат нужда от мен!
— Могат да те почакат още ден-два — опита се да го успокои тя, — докато поукрепнеш, за да тръгнеш отново на път.
— Достатъчно дълго отсъствах — настояваше той. — И защо не отидохме в Тинтагел? Моргана, не помня защо се отклонихме от пътя. Наистина ли се озовахме в страна, където слънцето не залязва?
— Трябва да си сънувал — отвърна тя спокойно. — Защо не се опиташ да поспиш още? Да поръчам ли да ти донесат храна? От сутринта не си хапвал нищо…
Но когато донесоха храната, само от вида и миризмата й веднага й прилоша. Тя се извърна, за да прикрие слабостта си, но беше много късно. Уриенс беше забелязал.
— Какво ти е, Моргана?
— Нищо — сопна се тя. — Нахрани се и си почивай.
Но той протегна усмихнато ръка, придърпа я към леглото си и каза:
— Забравяш, че съм бил женен и преди — веднага мога да позная, когато една жена е бременна. — Очевидно беше много щастлив. — След толкова много години! Моргана, ти си бременна! Но това е чудесно — един син ми бе отнет, но сега ще имам друг — имаш ли нещо против да го наречем Авалох, ако е момче, скъпа?
Моргана се сви.
— Забравяш, че съм вече стара — каза тя с каменно лице. — Надали ще износя това дете живо. Не се надявай на още един син.
— Но ние ще се грижим за теб — каза Уриенс. — Трябва да поговориш с някоя от жените, които помагат на придворните дами при раждане. Ако има опасност да пометнеш от езда, ще се наложи да останеш тук, докато родиш.
Идеше й да закрещи; искаше да попита: „Защо мислиш, че детето е от теб, старче?“ Детето със сигурност бе на Аколон… Но тя не можеше да прогони внезапното съмнение, че не е съвсем изключено да е на Уриенс… Син, заченат от старец, хилав — или пък урод, като Кевин… Не, тя наистина полудяваше! Кевин не беше урод, дори не бе роден така — бяха го осакатили още като дете, та костите му бяха зарасли накриво. И все пак — едно дете на Уриенс сигурно щеше да е болнаво и хилаво, а ако бе заченала от Аколон, щеше да е силно и здраво… Но и тя, тя самата бе толкова стара, че беше почти невероятно да роди; може би тя щеше да е причина детето да се роди уродливо? Понякога се случваше при късни раждания… Не, това бе лудост — не биваше да допуска да я измъчват такива мисли!
Не. Не искаше да умре, а беше изключено да оживее, ако реши да износи детето. Трябваше да се снабди с необходимите билки по някакъв начин. Но как? Нямаше близка приятелка в този двор; през ум не би й минало да повери тайната си на някоя придворна на Гуенхвифар. Само да се чуеше, че старата кралица Моргана е забременяла от престарелия си съпруг, двамата щяха да станат за посмешище!
Можеше да поговори с Кевин — с Мерлин… Но нали тя самата бе отхвърлила обичта му, искреното му приятелство… Какво пък, в двора наистина имаше много бабувачки. Щеше да се наложи да подкупи някоя, за да си държи езика зад зъбите. Щеше да разкаже жалната история за тежкото раждане на Гуидиън, да обясни, че се страхува за живота си. Щяха да се разберат помежду си като жени. А и в нейната торбичка бяха останали още някакви билки — необходима й беше само още една, сама по себе си безвредна, но смесеше ли я с останалите, щеше да се получи това, което й трябваше, за да пометне. Та нали нямаше да е първата, дори в този двор, която се отървава от нежелана бременност? Все пак трябваше да запази всичко в тайна, защото Уриенс никога не би й простил… Макар че какво значение имаше това, в името на Богинята? Докато всичко се разбереше, тя вече щеше да е кралица редом с Артур — не, с Аколон — а Уриенс щеше да се е върнал в Уелс, или да се е продънил в ада…
Тя забеляза, че старият човек е заспал и се измъкна на пръсти от стаята. Бързо успя да намери една от бабувачките и я помоли за третата, безвредната билка. После отиде в своята стая и веднага се зае да приготвя отварата на огъня. Знаеше, че ще се почувства много зле от нея, но нямаше никакъв друг изход. Изпи сместа, която горчеше като жлъчка, изми чашата и я прибра.
Ако само можеше да види какво става сега във владенията на феите! Да можеше поне за миг да зърне любимия си, да види помогнал ли му е Екскалибур. Пак й се повдигаше, но бе прекалено неспокойна, за да си легне до Уриенс — не можеше да понесе мисълта, че ще лежи до спящия старец, боеше се и от образите на смърт и кръвопролития, които сигурно щяха да започнат да я измъчват, веднага щом затвореше очи.
След време реши да вземе хурката и вретеното и да слезе с тях в покоите на кралицата. Знаеше, че жените са се събрали там — кралица Гуенхвифар с придворните си дами, а също и Моргоуз от Лотиан, и се занимаваха както винаги с нескончаемото си предене и тъкане. Продължаваше да ненавижда преденето, но щеше да се опита да се владее, а и при всички положения щеше да е по-добре, отколкото да седи сама в стаята. А ако все пак не успееше да затвори съзнанието си за виденията, поне щеше да престане да я измъчва неизвестността за съдбата на двамата мъже, които обичаше, и които сега бяха някъде във владенията на феите…