… Някъде далеч, не на този свят, а във владенията на феите, тя бе видяла Артур, който спеше в прегръдките на едно младо момиче с нейното лице… По същия начин и сега пространството се разтвори пред нея, нишката се въртеше нагоре-надолу по безкрайна спирала, и в тази спирала тя видя лицето на Артур, който бродеше из царството на феите с меч в ръка… Той се обърна рязко и видя пред себе си Аколон, който държеше Екскалибур… Мечовете се кръстосаха, но Моргана не можа да види нищо повече, не можеше да види лицата им, нито да чуе думите, които размениха…
… Ето ги пак! Колко ожесточено се сражаваха. Моргана, замаяна от равномерното движение на вретеното, се зачуди, че не може да чуе звъна на мечовете… Артур нанесе страшен удар, който със сигурност би убил Аколон, ако той не бе успял да го посрещне в последния момент с щита си. Мечът на Артур рани Аколон само в крака, но от раната не потече кръв. Затова пък една лека рана на рамото на Артур започна да кърви ужасно. Струйки кръв потекоха по ръката му и той ги загледа учудено. Обзе го страх и той посегна неволно към кръста си, за да се увери, че ножницата на Екскалибур виси на мястото си… Но това не беше истинската ножница — образът й затрептя и започна да се губи от очите на Моргана. Двамата мъже бяха се вкопчили в смъртна схватка, мечовете бяха заклещени един в друг, и всеки от тях се опитваше да добие надмощие със свободната си ръка… Аколон изви рязко ръка, и лъжливият Екскалибур, който ковачите на феите направиха за една нощ, се пречупи при дръжката — Моргана видя как Артур се навежда, за да избегне смъртоносния удар, видя и как ритна Аколон, който се преви одве — в този миг Артур сграбчи истинския Екскалибур, изтръгна го от ръката на противника си и с всичка сила го захвърли надалеч. После връхлетя върху падналия Аколон и задърпа ножницата. Щом я взе в ръце, раната на рамото му спря да кърви, а от раната на бедрото на Аколон рукна същински поток…
Страшна болка прониза тялото на Моргана и тя се сгърчи цялата…
— Моргана! — възкликна остро Моргоуз. После си пое бързо дъх и извика високо: — Кралица Моргана е зле — погрижете се за нея!
Видението бе изчезнало. Колкото и да се опитваше, Моргана не можа да види пак нито един от двамата, така и не разбра кой е победил и дали някой вече не е паднал мъртъв. Имаше чувството, че пред двамата се спуска голяма, тъмна завеса, под съпровода на камбанен звън… Последното, което успя да зърне, бяха две носилки — двама ранени лежаха на тях. После носилките изчезнаха в абатството в Гластънбъри, а там взорът й не можеше да проникне… Беше се вкопчила в стола си, за да не падне, когато дойде Гуенхвифар заедно с една от дамите си. Жената коленичи и се опита да повдигне челото на Моргана.
— Вижте, роклята й е подгизнала от кръв — това не е обикновено кървене. Моргана прошепна с пресъхнали устни:
— Не… Бях бременна и сега губя детето… Уриенс ще ми се разсърди… Една от дамите, горе-долу на възрастта на Моргана, пълничка и жизнерадостна, поклати глава:
— Виж ти, виж ти! Срамота! Значи повелителят на Уелс ще се гневи, тъй ли? Че той да не е Господ? Трябваше да не допускаш този стар пръч в леглото си, мила — знаеш ли колко опасно може да бъде едно помятане на нашите години? Старият развратник би трябвало да се засрами, че рискува така живота ти! Той щял да се сърди — виж го ти!
Гуенхвифар бе забравила напълно тазсутрешната си враждебност. Вървеше до носилката на Моргана и разтриваше ръцете й, изпълнена с искрено съчувствие.
— Горкичката Моргана! Колко е тъжно това — а ти си се надявала, че ще можеш да имаш още едно дете! Аз мога да разбера колко ужасно се чувстваш, сестрице… — повтаряше тя, стиснала здраво студените пръсти на Моргана. После, когато Моргана бе обзета от ужасни напъни за повръщане, Гуенхвифар внимателно държеше челото й и не преставаше да й говори успокоително:
— Пратих да повикат Брока — тя е най-опитна и ще се погрижи за теб, милата ми…
Съчувствието на Гуенхвифар я задушаваше. Болката връхлиташе отново и отново, все по-ужасна, сякаш меч разкъсваше вътрешностите й, и въпреки това, въпреки това, не беше толкова страшна, както при раждането на Гуидиън — а тя бе оживяла тогава… Трепереща, задавена от нов пристъп на повдигане, Моргана се опитваше да не изгуби съзнание. Искаше да следи това, което ставаше около нея. Може би щеше да пометне така или иначе — струваше й се прекалено рано, за да е подействала отварата. Брока дойде, прегледа я, помириса това, което бе повърнала, и повдигна вежди — явно не можеше да я заблуди. Жената заговори тихо: