Моргана се опита отново да възрази, но не успя. Разреши на Увейн да я отведе в замъка, но щом влязоха вътре, отхвърли ръката му и тръгна сама. В тялото й сякаш не бе останала и искрица живот. Беше се вледенила. Струваше й се, че едва преди няколко часа бе лежала в ръцете на Аколон, на зеления килим в гората на феите, и после сама бе препасала Екскалибур на кръста му… А сега отчаянието я заливаше, заплашваше да я отнесе като придошла река, и тя виждаше как всичко, за което бе копняла, я напуска навеки, как целият свят я гледа обвинително с измъчените очи на Увейн и баща му.
— Не мисли, че не знам — ти си в дъното на това предателство — каза Увейн. — Но не жаля за Аколон, щом се е оставил да бъде подведен като последен наивник от една жена! Майко, прояви поне малко почтеност, престани с опитите си да въвлечеш баща ми в коварните си интриги срещу краля!
И той я изгледа гневно, а сетне се обърна към баща си, който стоеше като замаян и се подпираше на някаква ракла. Увейн помогна на стареца да седне, коленичи пред него и целуна ръката му.
— Скъпи татко, все още имаш мен…
— О, синът ми, синът ми — простена отчаяно Уриенс.
— Почини си тук, татко, силите ще ти трябват — каза Увейн. — Сега трябва да се погрижа и за майка ми — тя също не е добре…
— И ти продължаваш да наричаш тази жена своя майка! — избухна неочаквано Уриенс, после се изправи и загледа Моргана с неукротим гняв. — Никога вече не искам да те чуя, че я наричаш така! Нима мислиш, че не разбирам как с магиите си е подвела доброто ми момче и го е накарала да заговорничи срещу своя крал? Сега си мисля, че е предизвикала и смъртта на Авалох с отвратителните си заклинания — а също и на другия ми син, комуто не бе съдено да види бял свят! С коварството си тя тласна и тримата към смъртта! Пази се, Увейн, инак тя и теб ще изкуши да тръгнеш към смъртта и позора — не, тази жена не е твоя майка!
— Татко! Господарю… — опита се да го възпре Увейн и протегна ръка към Моргана. — Майко, той не знае какво говори — и двамата не сте на себе си от скръб — в Божието име, успокойте се, този ден ни донесе и без това достатъчно мъка…
Моргана почти не го чуваше. Този старец, този никога непожелан съпруг беше единственото, което й остана след рухването на плановете й! Защо не го остави да загине, изгубен в царството на феите? Сега той продължаваше да влачи безполезното си съществувание, а Аколон лежеше мъртъв — Аколон, който се бе опитал да върне вярата, предадена и от собствения му баща, да върне славата на Авалон, да накаже клетвопрестъпника Артур… Не бе й останало нищо, освен този видиотен старец…
С мънлиеносно движение тя извади малкия сърповиден нож от колана си. Изтръгна се от ръцете на Увейн, издигна ножа и се спусна напред. Сама не знаеше какво смяташе да направи, но в същия миг Увейн хвана китката й с железните си пръсти и едва не я пречупи, докато тя се опитваше да се освободи отново.
— Не, майко, престани! — молеше я той. — Майко! Нима Сатаната се е вселил в теб? Погледни, това е баща ми — нима не можеш да проявиш съчувствие към мъката му? Той не иска да те обвини — просто е толкова измъчен, че не съзнава както говори. Ако беше на себе си, щеше да разбере, че говори глупости… Аз не те обвинявам за тези неща… Майко, мила майко, чуй ме, дай ми тази кама…
Обичта и тревогата в гласа на Увейн, и това, че непрестанно я наричаше „майко“ най-сетне разкъсаха мътната пелена, която бе обвила и погледа, и съзнанието й. Тя позволи на Увейн да измъкне ножа от ръката й и забеляза, сякаш много отдалеч, че по пръстите й тече кръв — беше се порязала на острието, докато се боричкаха. Пръстите на Увейн също кървяха — той ги пъхна в уста и ги засмука, сякаш беше десетгодишно дете.
— Татко, не й се сърди — наведе се той над Уриенс, който се бе отпуснал на стола, блед като платно. — Тя е отчаяна, защото също обичаше брат ми, а и не забравяй, че беше много болна, изобщо не трябваше още да става от леглото! Ето, връщам ти го — каза той на Моргана и й подаде малкия нож. — Знам, че е принадлежал на жената, която те е отгледала — Повелителката на Авалон, ти ми разказваше за това, когато бях малко момче. О, горката ми мъничка майчица — възкликна Увейн и обви раменете й с ръка. Тя си спомни безкрайно далечното време, когато беше все още по-висока от него, а той бе слабичко момче с крехки кости, като птиче. Сега момчето се беше превърнало почти във великан и нежно притискаше дребничката й фигура към гърдите си. — Мила, мила мъничка майчице, хайде, не плачи. Знам, че обичаше Аколон също както обичаш мен… Горката ми майка!
Моргана отчаяно искаше да заплаче, та сълзите да отмият ужасната и скръб. Сълзите на Увейн капеха по пламналото й чело, Уриенс също плачеше, но тя стоеше със сухи очи, студена като камък. Светът бе изгубил всякакъв цвят — беше сив и се рушеше около нея. Предметите, които я заобикаляха, бяха огромни и заплашителни, и същевременно малки като детска играчка… Не смееше да се помръдне от страх, че всичко ще рухне. Почти не разбра кога дойдоха прислужниците. Те вдигнаха на ръце вдървеното й тяло и я отнесоха в леглото. Свалиха короната и тържествените одежди, които бе сложила днес, за да се наслади на триумфа си. Моргана разбра, че ризата и останалите й долни дрехи отново са просмукани с кръв, но не обърна никакво внимание на това. Доста по-късно започна да идва на себе си и видя, че са я измили и преоблекли в чиста риза. Бяха я сложили в леглото до Уриенс, а една от прислужниците дремеше на един стол наблизо. Моргана се надигна на лакът и загледа спящия мъж до себе си. Лицето му бе хлътнало и зачервено от плач. Стори се, че гледа напълно непознат човек.