„Може би самият меч слива силата си с властта и славата на Артур, Може би сам Екскалибур ще ме унищожи — по своя воля — посегна ли да го отделя от Артур… Нима ще имам смелост да се възправя срещу силата на една светиня?“ Моргана трепна и си каза, че се поддава на глупави фантазии. После извади камата си — беше остра като бръснач, а Моргана, стига да пожелаеше, можеше да нанася удар с бързината на отровна змия. Виждаше ясно вената, която пулсираше на шията му и знаеше добре, че можеше да нанесе удар, който ще проникне до голямата артерия под нея — тогава Артур щеше да умре още преди да успее да отвори очи.
Беше убивала и преди. Бе изпратила Авалох на смърт, без да трепне, а нямаше три дни, откак уби невинното дете в утробата си… Този, който лежеше пред нея, потънал в сън, бе предател и заслужаваше смъртта си. Само един бърз и точен удар… Но нали това бе детето, което някога Игрейн бе й поверила, първият мъж в живота й, бащата на сина й, Рогатият Бог, Кралят… „Удряй, глупачке! Нали затова си тук!“
„Не. И без това имаше прекалено много смърт. Родени сме от една майка и аз не искам да я срещна в отвъдното с ръце, опетнени от кръвта на брат си…“ Беше убедена, че полудява, защото изведнъж чу съвсем ясно нетърпеливия глас на Игрейн: „Моргана, нали ти казах да се грижиш за бебето…“
Стори й се, че Артур се размърда насън, сякаш и той чу гласа на майка им — тя прибра камата, посегна и взе ножницата на Екскалибур. Имаше право да вземе поне нея — сама, със собствените си ръце бе вплела в нея заклинанията, които предпазваха досега живота на брат й.
Скри ножницата в диплите на наметалото, излезе незабелязано и забърза обратно към сала. Вече се развиделяваше. Докато салджията насочваше сала обратно към твърдата земя, Моргана изведнъж изтръпна — стори й се, че покрай тях се плъзга като сянка една баржа — баржата на Авалон… Ето ги, всички бяха около нея, гребците от Авалон. Бързо, бързо, трябваше час по скоро да я отведат там… В този миг изгря слънцето и сянката на църквата падна над водата, ярка светлина заля всичко наоколо и отвсякъде заехтя камбанен звън. Моргана стоеше като парализирана — не бе в състояние нито да призове мъглите, нито пък да произнесе Словото на силата.
Обърна се към един от гребците и попита:
— Можеш ли да ме отведеш на Авалон? Той отвърна, треперейки:
— Не мога, лейди. Става все по-трудно, когато няма жрица да изрече заклинанието, а дори да има, на зазоряване, по обяд и на залез — слънце, когато бият църковните камбани за молитва, няма вече път през мъглите. В тези часове на деня заклинанието не може да вдигне завесата на мъглите. Може би ако изчакаме камбаните да спрат да бият, ще успеем да намерим пътя.
Защо бе станало така? Сигурно имаше нещо общо със старата истина, че светът е такъв, какъвто го виждат хората… Вече три или дори четири поколения вярваха в съществуването само на един Бог, на един свят, един начин на възприемане на действителността, бяха убедени, че всяко нещо, което нарушава това велико единство, е сатанинско творение, че звукът на камбаните и силата на техните свети места ще държат злото надалеч. И тъй като все повече хора вярваха в това, наистина ставаше така, и Авалон сега наподобяваше само далечен сън, отплувал в мъглите, далеч от света на хората…
Тя още можеше да призовава мъглите… Но не и тук, където сянката на кръста бе легнала върху водата, а звънът на камбаните караше сърцето и да изстива от страх. Бяха в капан — не можеха да мръднат от езерния бряг! Едва сега Моргана забеляза друга лодка, която тъкмо се бе отделила от острова на свещениците и се бе насочила насам — беше сигурно, че търсят нея. Артур се бе събудил, беше видял, че ножницата е изчезнала, и щеше да я преследва…
Нека я преследва, ако може — имаше и други пътища към Авалон, които не бяха пресечени от сянката на църковната камбанария. Тя се метна бързо на седлото и препусна по брега на Езерото. Заобикаляше, за да стигне мястото, откъдето поне сега, през лятото, имаше път през мъглите — там тя и Ланселет бяха видели за първи път Гуенхвифар, която се беше загубила от манастира. Тук водите на езерото отстъпваха място на мочурлива земя и по този път също се стигаше до Авалон — трябваше да излязат някъде зад Тор.