Знаеше, че дребните, мургави мъже тичат зад коня й — можеха да тичат така половин ден, ако се налагаше. Но отнякъде дочу и конски тропот — много подковани коне… Преследваше я Артур, наближаваше все повече, а с него имаше и неколцина въоръжени рицари. Тя заби пети в хълбоците на коня — но той беше предназначен да го яздят придворни дами, а не да препуска в бой…
Моргана спря коня и се смъкна от седлото, без да изпуска от ръце ножницата.
— Разпръснете се — прошепна тя на гребците и те потънаха един по един в омарата между крайбрежните храсти… Умееха да се движат безшумно като сенки и никой на този свят не би могъл да ги открие, ако сами не пожелаеха да се покажат. Моргана стисна здраво ножницата и хукна по брега. Усещаше яростта на Артур, можеше да чуе гласа му в мислите си…
Екскалибур беше в ръцете му; тя го чувстваше като огромно сияние — великата светиня на Авалон… Но ножницата, поне ножницата нямаше да бъде пак негова, нямаше да го пази… Моргана я издигна с две ръце и я хвърли с все сили през главата си, далеч в езерото — видя я как потъна в дълбоките води. Никога човешка ръка нямаше да я докосне отново — щеше да лежи там, докато кожата и кадифето изгният, докато среброто и златото потъмнеят и най-сетне и втъканите в нея заклинания изчезнат завинаги от света…
Артур наближаваше все повече с Екскалибур в ръка… Но сестра му и свитата й бяха изчезнали. Моргана сякаш се стопи в мълчанието — превърна се в част от сенките между дърветата, като че ли част от нея действително бе потънала в земите на феите; стоеше напълно неподвижна, скрита от абсолютно мълчание, както умееха само жриците на Авалон — никой от света на смъртните не можеше да забележи дори сянката й…
Артур я викаше по име.
— Моргана! Моргана?!
Той извика още веднъж — високо и гневно; но сенките запазиха мълчание, докато най-сетне, уморен от безконечната езда в кръг — веднъж бе дошъл толкова близо до Моргана, че тя усети дъха на коня му — той се отказа и повика останалите рицари. Когато приближиха, те видяха, че кралят се олюлява на седлото. Кръв се бе просмукала през превръзките на раните му и се наложи да му помогнат да се върне обратно в манастира.
Тогава Моргана вдигна ръка и наоколо птиците запяха отново, а дърветата зашумоляха от вятъра.
Говори Моргана…
„След години чух да разправят как съм отнела от Артур ножницата с помощта на магия; как Артур ме преследвал със сто души верни рицари; как аз пък съм повикала рицари от страната на феите; как когато хората на Артур ме настигнали, съм превърнала свитата си и самата себе си в кръг от изправени камъни… Някой ден несъмнено ще се намери някой да добави, че после съм повикала огнената си колесница с крилатите дракони и те са ме отнесли в страната на феите…“
Нямаше нищо подобно, разбира се. Просто хората от Древния народ познават така добре горите, че могат да се сливат с дърветата и сенките този ден и аз бях една от тях, използвах наученото на Авалон — и когато Артур се остави да бъде отведен от свитата си, полуприпаднал от дългото преследване, с наново разтворили се рани, аз се сбогувах с гребците на Авалон качих се на коня и потеглих — този път към Тинтагел. Когато най-сетне стигнах, дълго време изобщо не се интересувах какво става в Камелот, защото бях много болна, толкова болна, че едва оживях.
До днес не съм разбрала от какво боледувах всъщност. Знам само едно — лятото клонеше към края си, листата на дърветата се ронеха, а аз все още лежах в леглото — за мен се грижеха прислужниците, които заварих в Тинтагел — и ми беше все едно дали ще се привдигна някога от постелята. Понякога имах треска, но не много силна, а изтощението ми бе тъй голямо, че не можех да седна в леглото, за да се нахраня. Мрак тежеше върху мислите ми — не ме интересуваше ще живея ли, или ще умра. Прислужниците — някои от тях помнех още от детските си години — бяха убедени, че съм омагьосана. В известен смисъл може би са били прави.
Херцог Марк прати вестоносец, който ми предаде почитанията му. Казах си, че той не би посмял да се изправи срещу Артур, а сигурно мисли, че съм тук по заръка на брат си. Сега вече нямаше да се осмели да претендира за тези земи, макар че ги имаше за свои. Преди година бих се присмяла на властта на Артур, може би дори щях да се опитам да привлека херцог Марк на своя страна, за да оглави армия, която да свали Артур от трона. Нещо подобно ми мина дори и сега през ума; но Аколон беше мъртъв, нищо вече нямаше значение… Екскалибур бе в ръцете на Артур… Ако Богинята не желаеше това да е така, тя сама щеше да му го отнеме. Аз се бях провалила. Вече не бях жрица…