… Струва ми се, че от това страдах най-много. Бях се провалила, не съумях да сторя за Авалон това, което исках, защото Богинята не ме подкрепи. Силата на Артур, свещениците и предателя Кевин бе надвила вълшебството на Авалон — сега вече не бе ми останал никой.
Никой. Никой. Не можех да престана да скърбя за Аколон, а и за детето, което изтръгнах като нежелано бреме от утробата си. Скърбях и за Артур, когото също бях загубила завинаги. Сега той ми бе заклет враг. Колкото и да е невероятно, липсваше ми дори Уриенс, измъчваше ме дори споменът за живота ми в Уелс — защото единствено там бях намерила поне малко покой.
Всички, които обичах на този свят, бяха загубени за мен — бях ги пропъдила, смъртта ми ги бе отнела или ги бях убила със собствените си ръце. Нямаше я Игрейн, Вивиан беше убита и сега тялото й почиваше при свещениците, във властта на техния Бог — който за мен бе бог на мрака и смъртта. Аколон, когото сама бях посветила за жрец, който трябваше да поведе последната битка срещу свещениците на Христос, също загина. Артур беше мой враг; Ланселет също ме мразеше и се боеше от мен, и сама съзнавах, че омразата му не е неоснователна. Гуенхвифар изпитваше ужас от мен. Илейн си бе отишла… Мразеше ме дори Увейн — единственият син, когото бях имала. Никой на този свят не го беше грижа дали съм жива или мъртва, затова и на мен ми беше все едно…
Отрониха се и последните есенни листа. Страховитите зимни бури вече блъскаха стените на Тинтагел, когато един ден в стаята ми дойде една прислужница и ми съобщи, че някакъв човек иска да ме види.
— Дошъл е дотук в такова време? — Хвърлих поглед през прозореца. Дъждът се лееше неспирно от сивото, мрачно небе. Сива и мрачна беше и душата ми. Кой ли бе този пътник, добрал се дотук през дъжда и вихъра? Беше ми все едно.
— Кажи му, че херцогинята на Корнуол не приема никого, и го отпрати.
— Да го изхвърля в дъжда, в такава нощ?
Учудих се, че жената се осмелява да протестира — повечето от тях се бояха от мен, защото вярваха, че съм магьосница — не се опитвах да разсея заблудата им. Но тя беше права — когато в Тинтагел царуваше отдавна загиналия ми баща, а после и Игрейн, тук никога не се отказваше подслон на странник… Затова й казах:
— Нека пътникът бъде посрещнат както подобава на положението му. Нареди да го нахранят и да му приготвят легло. Но кажи, че съм болна и не мога да го приема.
Прислужницата излезе, а аз продължих да се взирам навън — в дъжда и мрака. Чувствах студения полъх на вятъра през процепите на прозореца и се опитвах отново да изпадна в обичайното си състояние на блажено забвение. Но след малко вратата се отвори отново — прислужницата се връщаше. Изправих се рязко в леглото, пламнала от гняв — това бе първото чувство, което изпитвах от много седмици насам.
— Нито съм те викала, нито съм ти наредила да се връщаш! Как смееш отново да ме смущаваш?
— Пращат ме при теб с вест, лейди — каза тя. — Не посмях да откажа, защото този, който ми нареди, също е високопоставен… Каза ми да ти кажа тъй: „Не се обръщам към херцогинята на Корнуол, а към Повелителката на Авалон. Тя няма право да откаже на пратеника на Боговете. Мерлин Британски идва да се посъветва с нея“. — Жената помълча и добави: — Нареди ми да го повторя, за да е сигурен, че няма да объркам нещо.
Този път въпреки волята ми ме загриза любопитство. Нима наистина беше Мерлин? Но нали Кевин бе приближен на Артур — не би дошъл току — така при мен. Нали бе застанал твърдо на страната на Артур и християните, нали бе предал вярата на Авалон? А може би сега някой друг бе пратеник на Боговете и Мерлин Британски… Сетих се за сина си Гуидиън, който вече се казваше Мордред; може той да бе станал Мерлин — кой друг би ме назовал Повелителка на Авалон? Мълчах дълго, но накрая казах:
— Кажи му, че ще го приема — и добавих: — Но не така. Прати жена да ми помогне да се преоблека.
Знаех, че няма да успея да се облека сама. Но нямах намерение да приема когото и да било, болна и на легло. Аз, жрицата на Авалон, щях да приема Мерлин изправена, дори ако носеше смъртната ми присъда, защото се бях провалила… Все още бях Моргана!
Успях да стана, за да ми облекат роклята и да ме обуят. Прислужницата ми сплете косата и после я покри с воал, както се полагаше на жрица. Не успя да нарисува добре синия полумесец на челото ми, затова се справих някак сама. Забелязах без особено вълнение, сякаш ставаше дума за друг човек, че ръцете ми треперят. Наложи се жената да ме подкрепя, докато слизах по стълбите. Но бях твърдо решена да не допусна Мерлин да забележи колко съм слаба.