Защо нарушаваше отново спокойствието ми — сега, когато почти се бях добрала до покоя на отвъдния свят? Обърнах му гръб и казах:
— Не.
Нямах сили да се върна отново към живота, да се боря и да страдам, да живея с мисълта, че хората, които ме бяха обичали някога, сега ме ненавиждат… Ако пожелаех да живея, ако се върнех на Авалон, трябваше да вляза в смъртна схватка с Артур, когото не бях престанала да обичам, да виждам Ланселет все така окован от любовта на Гуенхвифар. Исках да си отида, не исках сърцето ми отново да се разкъсва от болка…
Не. Тук дните минаваха в мълчание и покой, и знаех, че не след дълго ще потъна в голямото мълчание… Смъртта идваше все по-близо. Нямаше да допусна Кевин, предателят, да ме върне към мъките на живота. Повторих — не — и покрих лицето си с ръце. — Остави ме, арфисте Кевин. Дойдох тук, за да умра. Остави ме и си върви.
Кевин не каза ни дума и не помръдна от мястото си. Аз също седях неподвижна, спуснала воала пред лицето си. Той сигурно щеше да си тръгне скоро. Щях да почакам той да ме остави, защото аз нямах сили да си тръгна оттук. А после… После щях да продължа да седя тук, до огнището, докато жените дойдеха да ме отнесат до леглото, откъдето нямаше да стана никога вече.
И тогава в тишината звъннаха нежно струните на арфа. Кевин засвири, а след малко започна да пее.
Бях чувала части от тази стара балада, защото той я бе пял често в двора на Артур — за онзи бард от древни времена, който с музиката си карал камъните да танцуват в кръг, а дивите зверове лягали в нозете му, вместо да го разкъсат. Само че днес Кевин продължи да пее по-нататък — втората част от тази балада, която се изпълняваше по време на Мистериите, и която аз не бях чувала досега. Така пееше Кевин: Орфей, бардът, бил любимец на боговете и посветен в Мистериите. Когато любимата му потънала в царството на сенките, той успял да премине жив в отвъдния свят и се помолил на Повелителя на мрака да му върне любимата. Мрачният господар се смилил и му разрешил да я отведе със себе си, и Орфей се озовал на полята, където бродят сенките на мъртвите, и я видял… Кевин пееше с цялата си душа, а аз сякаш чувах собствения си глас, който умоляваше:
Вече не виждах стаята около себе си, не усещах острата миризма на дима от огнището, не чувах как студените пръсти на дъжда чукат по прозореца; не усещах тялото си, не чувствах болка и замайване. Намирах се в градина, пълна с цветя, но цветята нямаха аромат. Всичко тънеше в блажен покой — само отдалеч се долавяше песента на арфата — а аз не исках да я чувам вече.
Но арфата продължаваше да звучи и пееше за ветреца, който повява над цъфналите ябълкови дървета на Авалон, за аромата на узрелите ябълки, звънът на струните ми напомни свежата, тънка мъглица, която се стелеше сутрин над водите на Езерото; дочух тропота на елените, препуснали пролетно време през гората, където още живеят Древните; върнах се в онзи далечен ден, облян от слънчева светлина, когато лежахме прегърнати с Ланселет в каменния кръг и за първи път почувствах силата на живота да пулсира във вените ми… Усетих в ръцете си тежестта на малкия си син — меката му косичка докосваше бузата ми, дъхът му ухаеше сладко на мляко… Но не беше ли това Артур, заспал на скута ми, хванал здраво ръката ми, пухкавата му детска ръчичка ме милваше по лицето… Ръцете на Вивиан докоснаха челото ми в благослов, и отново почувствах тялото си като мост между небето и земята, и протегнах ръце нагоре, за да призова силата… Вихрушката отново брулеше гората, където лежах в прегръдките на младия елен в деня на затъмнението, и чух гласа на Аколон, който викаше името ми…
Вече не арфата, а гласовете на мъртвите и гласовете на живите зовяха ведно:
Сега струните на арфата прозвучаха по-особено…
„Призовавам те, Моргана от Авалон, жрица на Великата Майка…“
Тогава вдигнах очи. Пред мен не беше Кевин, с изкривеното си тяло и измъчено лице, а някой друг — виждах го, висок, обвит от сияние, лицето му светеше като утринна звезда, виждах лъка и арфата в ръцете му. Дъхът ми спря, а Богът пееше: