Продължавах да се боря.
— Аз служа единствено на Богинята.
Тогава във вечността прозвуча познат глас:
— Но нали ти си Богинята и аз призовавам теб… — и аз видях себе си, отразена в спокойните води на Свещеното езеро, увенчана с короната на Повелителката на живота…
— Но аз съм стара и принадлежа на смъртта, а не на живота — прошепнах безсилно, и чух от устните на Бога древните думи, произнасяни на Мистериите:
— Само нейната воля определя дали я виждаме млада или стара… — и пак видях отражението на собственото си лице, видях хубавото младо момиче, което изпрати младия елен на смъртен двубой със стария крал… О, да, когато Аколон дойде при мен, бях вече стара, но нали го изпратих на онзи съдбоносен двубой с детето му в утробата си… Колкото и стара да бях, животът пулсираше в мен с несломимата сила на Повелителката на живота… А пред мен стоеше Вечният, който ме връщаше към света… Аз направих една крачка, после още една, и бавно тръгнах нагоре, към светлината, за да стигна там, където ме зовяха звуците на арфата, на зелените хълмове на Авалон, заобиколени от водите на живота… Видях, че съм станала и протягам ръце към Кевин… Тогава той остави арфата и успя да ме подхване, преди да се свлека на земята. Стори ми се, че изгарям в прегръдката на Сияйния Бог… Миг след това чух мелодичния, малко присмехулен глас на Кевин, който казваше:
— Много добре знаеш, че не мога да те удържа, Моргана.
Помогна ми да седна обратно и продължи:
— Ще ми кажеш ли кога си яла за последен път?
— Не помня — отговорих откровено и едва тогава разбрах, че наистина съм била на прага на смъртта. Кевин повика прислужницата и каза с кротък, но властен тон на друид и лечител:
— Донеси хляб и топло мляко с мед за господарката си.
Вдигнах ръка, за да възразя и видях възмутения поглед на жената, която нееднократно се беше опитвала да ме убеди да ми даде същото. Тя все пак тръгна, за да изпълни заповедта му, а когато се върна, Кевин взе подноса от нея и започна да топи късчета хляб в млякото и да ме храни много бавно и внимателно.
— Стига ти толкова — каза той след малко. — Кой знае от кога не си яла. Но преди да заспиш, трябва да изпиеш още една чаша мляко с разбито в него яйце. Ще им покажа как да го приготвят. Мисля, че след ден — два ще имаш достатъчно сили, за да потеглим на път.
Тогава избухнах в плач. Най-сетне можех да плача — за Аколон, който лежеше мъртъв на носилката, за Артур, който вече изпитваше към мен само омраза, за Илейн, която ми беше приятелка, за Вивиан, която лежеше в християнски гроб, за Игрейн и за мен самата, защото ми бе съдено да преживея всичко това… Кевин каза отново:
— Горката Моргана, горкото момиче — и ме притисна към гърдите си, а аз продължавах да плача, докато изплаках и последната си сълза. Тогава той повика прислужниците и те ме отнесоха в леглото.
Тази вечер спах дълбоко — за първи път от много дни. А два дни по-късно можах да се кача на коня си и потеглихме към Авалон.
Не си спомням ясно това пътуване на север. Все още бях много болна — и телом, и духом. Дори не се зачудих, че Кевин ме остави да продължа сама, малко преди да стигнем Езерото. Стигнах брега по залез — слънце. Водите на езерото бяха кървавочервени, а целият хоризонт сякаш пламтеше. Тогава огнената завеса на небето и водите се разтвори и към мен заплува баржата — цялата в черни драперии, с гребла, обвити в плат, за да не се чува и най-малкия плисък… За миг ми се стори, че към мен се носи свещената лодка по водите на безбрежното море, за което смъртен не бива да говори, а на носа се бе изправила Тя; че някак съм успяла да мина по моста между земята и небето… До днес не знам сън ли бе това или истина. После над нас се спусна завесата на мъглите и душата ми потръпна, защото разбрах, че най-сетне съм у дома.
На брега ме посрещна Ниниан. Прегърна ме не като непозната, която е виждала само два пъти през живота си, а като дъщеря, която посреща майка си след дълго отсъствие. После ме отведе в някогашното жилище на Вивиан. Този път не изпрати някоя от младите жрици да ми помогне, а сама се погрижи за мен. Постла ми легло във вътрешната стая и ми донесе вода от Свещения извор — щом отпих от нея, разбрах, че ще боледувам още дълго, но че ще успея да се излекувам.
Бях познала съблазънта на властта; доволна бях, че мога да се отрека от бремето на света — време бе друг да поеме грижите ми. Сега всички мои дъщери щяха да се грижат за мен. Много бавно, обгърната от лечебната тишина на Авалон, възстановявах силите си. Най-сетне можех искрено да тъгувам за Аколон, а не за провалените си планове… Сега виждах ясно каква лудост е било начинанието ми. Та нали бях жрица на Авалон, а не кралица! Скърбях за краткото, горчиво лято на любовта ни; можех спокойно да плача за детето, което не родих и да не бягам от мъчителната мисъл, че то потъна в сенките благодарение на мен самата…