Дълго тъгувах и имаше време, когато вярвах, че ще тъгувам до края на дните си, че мъката никога няма да освободи сърцето ми. Но настана ден, когато споменът вече не извикваше сълзи в очите ми, когато можех да мисля за дните на любовта ни, без да ме задушава непоносима тъга… Няма скръб, равна на спомена за любовта и съзнанието, че тя си е отишла завинаги; никога вече, дори насън, не видях лицето му, колкото и да копнеех да го зърна — и накрая разбрах, че може би така е по-добре, защото щях да се изкуша да преживея остатъка от дните си в безплодни мечти… И тъй, дойде денят, когато можах да погледна назад и да разбера, че времето на скръбта е изтекло; моят любим и нероденото ми дете бяха на другия бряг, и никой не би могъл да знае ще ги срещна ли отново, когато и аз премина отвъд… Но аз бях жива, и бях на Авалон, и беше мой дълг да заема мястото си на Повелителка.
Не знам колко години съм живяла на Авалон, преди да настъпи краят. Помня само, че ме заобикаляше безкраен, неземен покой, че не изпитвах нито радост, нито скръб, а само пълно спокойствие и доволство, че мога да поема ежедневните си задачи. Ниниан бе неотстъпно до мен; отново видях и Нимю — беше високо, мълчаливо, хубаво момиче, русо досущ като Илейн, когато я видях за първи път. Тя наистина стана моя дъщеря — дъщерята, за която бях мечтала толкова дълго, и аз я учех на всичко, което бях научила от Вивиан, когато дойдох за първи път на Авалон.
През тези последни дни някои видяха как разцъфна Свещения трънен храст на последователите на Христа, и се преклониха пред християнския Бог — но в мир, без да се опитват да прогонят красотата и многообразието на света, а с обич към всичко, както ги учи и техният Бог. Много християни пристигнаха на Авалон в онези последни дни, защото бягаха от преследването на фанатиците. Патрициус бе наложил нова вяра — той бе от хората, създали един свят без място за красотата и тайнствата на природата. От същите тези християни, които се присъединиха към нас в последните дни на Авалон, научих най-сетне някои неща за Назарянина, за сина на дърводелеца, който станал Бог още приживе и проповядвал обич и търпимост — тогава най-сетне разбрах, че не съм се бунтувала срещу Христа, а против тесногръдите свещеници, които считаха своята ограниченост за Негова.
Наистина не знам три години ли минаха, или пет, или може би десет. До нас достигаха всякакви слухове, долитаха до нашите брегове като слабото ехо от църковните камбани. Научих, че Уриенс е умрял, но не скърбих за него; за мен той бе мъртъв отпреди много години. Все пак се надявах, че е намерил лек за мъката си преди края. Беше се държал добре с мен съгласно собствените си разбирания, затова — мир на праха му.
От време на време се чуваше по нещо за делата на Артур и неговите рицари, но тези неща нямаха особено значение за мен, както бях заобиколена от покоя на Авалон. Дочутите разкази ми звучаха като стара приказка, като легенда от далечни времена — не бях убедена, когато чувах как говорят за Артур, Кай и Ланселет, когато се шушукаше за любовта на Ланселет и Гуенхвифар, а по-късно и за любовта на кралица Изота, съпругата на Марк, и младия Друстан, дали просто не преразказват прастарата история за Диармид и Грейне. Не обръщах особено внимание — това бяха същите приказки, които бях чувала като дете.
Тогава, през една прекрасна пролет, когато ябълковите дървета на Авалон бяха потънали в цвят, Рейвън разкъса нашия покой с вика си и ме върна отново към света, който исках да оставя зад себе си.
9
— Мечът, мечът на Мистериите си отиде от нас… А сега я няма и чашата, вижте Светата утвар… Няма я чашата, взеха я, отнеха ни и нея…
Моргана чу в съня си виковете на Рейвън. Стана и отиде на пръсти до стаята, където спеше Рейвън — сама и безмълвна. Момичетата, които й прислужваха, спяха дълбоко пред вратата — явно бе, че те поне не бяха чули никакви викове.
— Нищо не сме чули, лейди — казаха те, когато Моргана ги разбуди. — Може би просто си сънувала лош сън?
— Ако е бил лош сън, и пророчицата също го е сънувала — отвърна Моргана и се загледа в спокойните лица на младите момичета. Струваше й се, че с всяка изминала година обитателките на Дома на девиците стават все по-млади — сега тези, които живееха там, бяха почти деца… Как можеха да поверяват светините на вярата си на малки момичета? Девици — с още неоформени гърди — какво разбираха те от живота на Богинята, а значи и от живота на този свят?