Ето го пак! Сърцераздирателният писък разтърси Авалон, изпълни душите на всички със страх… Но когато Моргана каза:
— Не го ли чухте сега? — момичетата пак я погледнаха притеснени и повториха:
— Но ти сънуваш, лейди, сънуваш с отворени очи!
Тя разбра, че скръбният вопъл е бил беззвучен и каза:
— Отивам при нея…
— Но ти не можеш… — започна едно от момичетата и веднага отстъпи назад със зяпнала уста — като че ли изведнъж разбра коя е Моргана. Моргана мина покрай нея, а момичето се поклони дълбоко.
Рейвън беше седнала в леглото си. Дългите й коси падаха разбъркани по раменете, очите й бяха изпълнени с ужас; за момент Моргана бе склонна да повярва, че Рейвън, която и без това винаги бе живяла в света на сънищата, е сънувала лош сън…
Нов този момент Рейвън разтърси глава и Моргана видя, че тя е напълно будна и на себе си. Старата пророчица си пое дъх — явно бе, че се бори със себе си, че иска да проговори, но не може да преодолее дългогодишното мълчание; гласът не й се подчиняваше.
Най-сетне, треперейки цялата, тя проговори:
— Видях… Видях всичко! Предателство, Моргана! Предател влезе в нашата светая — светих, предател оскверни светилището на Авалон! Не можах да видя лицето му, но видях, че държи големия меч, Екскалибур, в ръка…
Моргана протегна ръце в опит да я успокои и каза:
— Когато се зазори, ще погледнем във вълшебното огледало. Не се измъчвай не се опитвай да говориш, скъпа.
Рейвън продължаваше да трепери. Моргана хвана здраво ръката й и забеляза на мъждукащата светлина на факлата, че собствената й ръка е сбръчкана и осеяна със старчески петънца, а пръстите на Рейвън са вече сгърчени болезнено от възрастта. „Колко сме стари и двете“, помисли тя, „колко отдавна дойдохме тук като девици, за да прислужваме на Вивиан… Ах, Богиньо, как летят годините…“
— Трябва да говоря — продължи шепнешком Рейвън. — Прекалено дълго мълчах… мълчах, въпреки че отдавна се боях от този ден… Чуй гръмотевиците и дъжда — идва буря, буря връхлита над Авалон, и потопът ще го отнесе… И земята ни ще потъне в мрак…
— Тихо, скъпа моя! Мълчи — шепнеше Моргана и тъй като другата жена не спираше да трепери, тя я прегърна здраво и се почуди дали все пак разумът не й е изневерил… Може би Рейвън наистина си внушаваше нещо, може би беше трескава… Не се чуваха никакви гръмотевици, нямаше и дъжд. Навън лунната светлина заливаше с мекото си сияние Авалон. Короните на ябълковите дървета, обсипани с цвят, блестяха като сребро.
— Не се страхувай — продължаваше Моргана. — Ще остана при теб, а утре ще отидем да погледнем в огледалото и ще разберем има ли истина във виденията ти.
Рейвън се усмихна тъжно. После взе факлата от ръката на Моргана и я угаси. Стаята потъна в мрак и сега Моргана видя през процепите в старите стени далечния отблясък на светкавица. Цареше тишина; после отдалеч долетя и грохотът на гръмотевица.
— Не съм сънувала, Моргана. Бурята наистина идва и аз се страхувам. Ти си много по-смела от мен. Живяла си във външния свят и си познала истинската скръб, не си била цял живот заобиколена от сънища… А сега аз съм длъжна да напусна тези стени и да наруша мълчанието си… И ме е страх…
Моргана легна до Рейвън и придърпа завивката и към себе си. Хвана ръката на Рейвън, за да спре треперенето й. Лежеше, заслушана в дишането на другата жена, и си спомняше вечерта, когато доведе Нимю тук, спомняше си как Рейвън дойде да я посрещне… „Защо сега ми се струва, че тази е най-вярната обич от всички, които съм познала?“ Тя държеше Рейвън в прегръдките си и я успокояваше, а главата на старата пророчица почиваше на рамото й. Изведнъж гръмотевица удари съвсем наблизо и ги стресна, изтръгна Рейвън от унеса й и тя зашепна:
— Виждаш ли какво става?
— Тихо, мила — това е обикновена буря, нищо повече.
В същия момент дъждът заплющя, а с него в стаята нахлу и леден полъх. Думите замръзнаха на устните им. Продължиха да лежат в мълчание, хванати здраво за ръце. „Но това е просто буря“, опитваше се да се убеди Моргана. Въпреки усилията й ужасът на Рейвън се предаваше и на нея, и тя също почувства, че започва да трепери.
„Страшна буря ще връхлети от небесата и ще разруши Камелот, ще разбие мира, който Артур извоюва за тази земя…“
Моргана се опитваше да погледне в бъдещето, но тътенът на гръмотевиците разбъркваше мислите й. Най-сетне се примири и остана да лежи до Рейвън, като си повтаряше отново и отново: „Това е само буря, дъжд, вятър и гръмотевици — буря, а не гневът на Богинята…“
Мина много време, докато затихне бурята. Светът, в който се събуди Моргана на другата утрин, бе сякаш току-що измит. Небето беше бледо, но безоблачно. Водни капки блещукаха по всяко листо, стичаха се по всеки стрък трева — чисто измитият свят не бе още изсъхнал. Ако бурята, която Рейвън бе видяла, наистина връхлетеше върху Камелот, дали след нея светът щеше да е също тъй красив? Моргана бе по-скоро убедена в противното.