Моргана започна да трепери. Знаеше каква е съдбата на Кевин — трябваше да бъде жив одран, и все още жив щяха да го оставят в разцепен дъб, а цепнатината да запушат със съчки и глина, като оставят отвор, достатъчен, за да може да диша — за да не умре прекалено бързо… Тя сведе глава, за да не забележат ужаса й. Слънцето вече се беше вдигнало над водите на езерото — бели утринни облаци плуваха по небето. Ниниан поде:
— Нямаме повече работа тук. Хайде, майко… — но Моргана освободи ръката си, която Ниниан бе хванала.
— Имаме още много работа. Аз трябва да отида в Камелот, за да разбера какво смята да стори предателя с нашите светини.
Въздъхна, защото се бе надявала, че никога повече няма да напуска бреговете на Авалон, но нямаше друг, който би могъл да извърши необходимото.
Тогава Рейвън протегна ръка към нея. Трепереше толкова силно, че Моргана се уплаши да не падне. После зашепна, а след многогодишното мълчание гласът й напомняше на далечното шумолене на вятър из голите клони на дърветата зиме.
— Аз също трябва да дойда с теб… Такава е съдбата ми — костите ми няма да бъдат положени редом с костите на предшественичките ми на тази свещена земя… Тръгвам с теб, Моргана.
— Не, не, Рейвън — възрази Моргана. — Ти не бива да идваш! Пророчицата не бе напускала Авалон цели петдесет години… Та тя не би могла да преживее пътешествието! Но нищо не можеше да разколебае Рейвън; тя не преставаше да трепери от страх, но настояваше, че е видяла бъдещето си и че е длъжна да тръгне с Моргана, каквото и да стане.
— Но аз няма да тръгна така, както би потеглила Ниниан — в пълния блясък на Велика жрица, в тържествената носилка на Повелителките на Авалон — опитваше се да я разубеди Моргана. — Ще се преоблека като стара селянка както пътуваше Вивиан на времето. Рейвън упорито поклати глава и каза:
— Щом ти пътуваш така, ще съумея да го сторя и аз, Моргана. Моргана изпитваше смъртен ужас — не за себе си, а за Рейвън. Но тъй като разбра, че няма да я разубеди, каза:
— Така да бъде.
Двете се приготвиха за път. Малко по-късно същия ден те напуснаха Авалон по тайния път, докато Нимю потегли в пищен кортеж по големия път към Камелот — както подобаваше на племенница на кралицата. През това време Моргана и Рейвън, целите увити в дрипи като стари просякини, вървяха пеш, по заобиколни пътища, също към престолния град на Артур.
Рейвън се оказа по-издръжлива, отколкото бе предполагала Моргана. Дори докато напредваха бавно по пътя си, ден след ден, с подбити от ходене крака, понякога Рейвън се оказваше по-силната от двете. Просеха за отпадъци от храната във всяко стопанство, покрай което минеха, веднъж дори откраднаха къшей хляб, оставен зад една къща — очевидно за кучето. Случи им се да пренощуват в някаква изоставена сграда, в която още имаше следи от богатството на някогашните й обитатели, но нерядко спяха и в купи сено. И през последната нощ от пътуването им, след като си бяха легнали — притиснати една до друга, за да се топлят, плътно увити в дрипавите си наметала, сгушени в ароматното сено — Рейвън проговори отново.
— Моргана — каза тя — утре в Камелот ще празнуват Великден. Трябва да бъдем там още призори.
Моргана понечи да попита защо, но се отказа, защото Рейвън тъй или иначе щеше да й каже само, че такава е волята на съдбата. Затова каза само:
— Тогава трябва да потеглим малко преди да пукне зората. Можехме да повървим още малко и да спим до крепостните стени на Камелот, ако ми беше казала — остава ни още съвсем малко път.
— Не можех да събера сили да ти го кажа — отвърна Рейвън. — Страхувам се. — Моргана почувства, че жената до нея плаче в мрака. — Страх ме е, Моргана, толкова ме е страх!
Моргана каза рязко:
— Нали ти казах, че не трябваше да напускаш Авалон!
— Но нали съм длъжна да изпълня повелята на Богинята — прошепна Рейвън. — Толкова години живях под закрилата на Авалон, а сега Всеобщата майка, Сиридуен, иска да й се отплатя за покоя и сигурността, които ми даде — тя иска мен… А аз се боя, толкова ужасно се страхувам, Моргана, прегърни ме, моля те, прегърни ме, страх ме е…
Моргана я прегърна здраво и я целуна, а после започна да я полюлява в прегръдките си като малко дете. Милваше я, докосваше я нежно, докато накрая й се стори, че двете потъват заедно в безгранично мълчание, отчаяно вплели тела. Нито една от двете не проговори, но Моргана имаше чувството, че светът около тях се движи в ритъма на телата им. Това вече бе свещенодействие на тъмната страна на луната — тук светлината нямаше място. Бяха две жени, които утвърждават живота под надвисналата сянка на смъртта. Девицата и мъжът призоваваха със сливането си живота под пролетната луна, край огньовете на Белтейн, но викаха и смъртта — смърт на бойното поле за него, отнел друг живот; смърт за нея, за да дари живот другиму. А сега, в сянката, в мрака, над който повеляваше принесеният в жертва Бог, под знака на тъмната луна, двете жрици на Авалон призоваваха Богинята и тя им отговори от бездната на вечното мълчание…