Когато Лохлан влезе отново в стаята, слънцето се бе изкачило високо и отвсякъде се носеха крясъците на чайките. Из долните етажи се чуваха шумове от разбуждащото се домакинство. Моргоуз долови и аромата на прясно изпечен хляб. Придърпа Лохлан към себе си, целуна го набързо и каза:
— Трябва да тръгваш, скъпи. Когато Гуидиън дойде, не бива да те завари тук — вече е голямо момче и забелязва всичко.
Лохлан се засмя.
— Той забелязва всичко още откак го отби дойката му. Докато Ланселет беше тук, той го следеше неотстъпно, дори на Белтейн. Все пак мисля, че нямаш повод за безпокойство — все още е прекалено малък, за да забелязва ТАКИВА неща.
— Не съм толкова сигурна — отвърна Моргоуз и потупа Лохлан по бузата. Гуидиън поначало не избързваше — вършеше нещо едва когато бе убеден, че няма да му се присмеят, че е много малък. Бе много уравновесен, но реагираше остро и на най-далечния намек, че може да е прекалено малък за каквото и да било. Моргоуз помнеше в каква ярост изпадна на четиригодишна възраст, когато се опитаха да го убедят, че не може да ходи на лов за птичи яйца по скалите. В упорството си да не остане по-назад от другите момчета едва не падна и не се преби. Тя помнеше и много други подобни случаи, когато му беше казвала никога повече да не постъпва така — тогава Гуидиън смръщваше дребничкото си мургаво лице и отвръщаше:
— Ще го правя и ти не можеш да ме спреш.
Единственото, което можеше да отговори Моргоуз, бе, че ако продължава, ще го напердаши със собствените си ръце. Въпреки че пердахът нямаше никакъв ефект — дори го караше да се държи още по-предизвикателно, освен ако не намереше сили в себе си да го пребие от бой. Помнеше как веднъж бе избухнала и го беше ударила наистина силно, та чак се уплаши от себе си, че може да се държи така с малко дете. Нито едно от собствените й момчета, нито дори упоритият Гарет, не бе проявявало такава непреклонност. Гуидиън правеше единствено това, което сам решеше. Щом отрасна малко, Моргоуз бе опитала да се справи по-дипломатично с ината му. Казваше: „Не прави това, или ще накарам дойката да ти свали панталонките и да те нашари пред цялата прислуга, като някое четири-петгодишно бебе“. Този подход известно време даваше резултати — младият Гуидиън много държеше на собственото си достойнство. Но сега тя наистина вече не можеше да му налага каквото и да било — всъщност трябваше някой силен мъж хубаво да го напердаши. А и той съумяваше по някакъв начин да накара всеки, който се е държал зле с него, рано или късно да съжалява.
Моргоуз си казваше, че когато Гуидиън започне да се влияе от това, което мислят за него момичетата, ще стане може би по-податлив. Той бе мургав също като Моргана; личеше, че в жилите му тече кръвта на феите — но бе красив, с красота, напомняща красотата на Ланселет. Възможно бе да развие външно безразличие към жените също като Ланселет. Моргоуз се позамисли по този въпрос, и отново я опари болката от претърпяното унижение… Ланселет… най-красивият мъж, когото бе виждала от години. Моргоуз се бе постарала да му покаже, че дори тя, кралицата, не е безразлична към чара му, а Ланселет упорито се правеше, че не разбира намеците й и я наричаше „лельо“ от сутрин до вечер. Държеше се тъй, сякаш тя бе почти старица, връстница на Вивиан, а не достатъчно млада, за да бъде нейна дъщеря!
Бе си създала навика да закусва в леглото, и по това време обсъждаше с придворните си дами какво има да се върши през деня. Все още се излежаваше, подпряна на възглавниците — бяха й поднесли от прясно изпечения хляб, а по това време на годината имаше и масло, колкото си искаш — когато в стаята влезе Гуидиън.
— Добро утро, втора майко — поздрави той. — Излязох да се поразходя и съм ти набрал малко къпини. А в килера има и сметана. Ако искаш, мога да изтичам и да ти донеса.
Моргоуз хвърли поглед на къпините, все още мокри от росата, които Гуидиън бе донесъл в дървено блюдо.
— Много си мил, синко — отвърна тя и се понадигна в леглото, та да може да го притисне към себе си. Когато бе по-малък, той обичаше да се пъхва под завивките й, а тя го хранеше с хляб и мед. През зимата го увиваше в топлите си кожени завивки — той се гушеше в нея като всяко глезено изтърсаче. Сега й липсваше докосването на малкото топло телце, но той наистина вече беше прекалено голям.
Гуидиън се изправи и приглади косите си — мразеше да ходи разрошен. Моргана също бе прибрано момиченце като малка.