Моргана видя как Нимю слиза от подиума, където седеше редом с кралицата и отива да говори с Мерлин. Хубавите й очи го гледаха нежно, беше поставила доверчиво нежната си ръка върху неговата. Артур говореше с Ланселет — сълзи се стичаха по лицата и на двамата. Моргана видя как се прегърнаха и целунаха — за първи път от онези дни, когато бяха още почти момчета. После Артур се отдели от Ланселет, слезе от подиума и се упъти сред поданиците си към другия край на залата.
— Наред ли е всичко, добри хора?
Всички говореха един през друг за чудодейния начин, по който се бяха нахранили — всеки с любимото си ястие, но някой, застанал по-близо, извика:
— Господарю Артур, тази стара глухоняма жена е мъртва! Вълнението се е оказало прекалено силно за нея!
Артур тръгна към мястото, където Моргана държеше в прегръдките си безжизненото тяло на Рейвън. Моргана не вдигна очи. Щеше ли да я познае, да извика стражите, да я обвини в магьосничество?
Познатият глас прозвуча — мек, но далечен.
„Разбира се“, каза си тя. „Той не говори със сестра си, с Великата жрица, изобщо със свой равен. Това, което вижда пред себе си, е една белокоса стара селянка, облечена в дрипи“.
— Сестра ли ти е покойната, добра жено? Съжалявам, че такава скръб те сполетя на празника, но знай, че Бог е повикал сестра ти при себе си и Божи ангел е отнесъл душата й оттук право в небесните селения. Искаш ли тялото да остане тук? Тя може да бъде положена в гробището на Камелот, ако решиш така.
Жените наоколо ахнаха. Моргана знаеше, че това бе изключителен жест от страна на краля. Все още скрила лице в шала си, тя отвърна:
— Не. — В същия миг, сякаш някой я подтикваше да го стори, тя вдигна глава и го погледна право в очите.
Толкова се бяха променили — и двамата… Тя бе стара, изгърбена под бремето на преживяното, но и Артур вече не беше младият Крал на елените…
Моргана така и не разбра дали Артур я позна — нито тогава, нито по-късно. Очите им се срещнаха само за миг и той продължи с все същия кротък глас:
— Значи предпочиташ да я върнеш у дома? Така да бъде, майко. Кажи на конярите ми да ти дадат кон — покажи им това — и той постави в ръката й един пръстен. Моргана сведе глава и стисна клепачи, за да спре напиращите сълзи. Когато вдигна отново очи, Артур си бе отишъл.
— Хайде, дай да ти помогнем да я отнесеш — каза една от наобиколилите я жени. Дойде и друга, и всички заедно понесоха съвсем олекналото тяло на Рейвън. Преди да излязат, Моргана се поддаде на изкушението и хвърли последен поглед назад — към залата с Кръглата маса. Знаеше, че я вижда за последен път, че никога повече кракът й няма да стъпи в Камелот.
Това, за което бе дошла тук, бе свършено. Време беше да се върне на Авалон. Но щеше да се върне сама. Оттук насетне винаги щеше да бъде сама.
10
Докато наблюдаваше приготовленията за литургията и после, слушайки думите на епископ Патрициус: „Никой не може да застане пред Отца, ако не идва в Моето име…“, Гуенхвифар бе изпълнена с противоречиви чувства. Част от нея сякаш казваше: „Тази прекрасна вещ трябва да бъде осветена, за да служи на Христа, както иска епископ Патрициус — най-сетне дори Мерлин се преклони пред кръста“.
Но в същото време, против волята си, чуваше и друг вътрешен глас, който казваше: „Не. По-добре е чашата да се унищожи, да се разтопи, ако трябва, и от златото да се изработи друга — посветена още от момента на създаването си да служи на Бога на истината. Защото тази чаша е служила на тяхната Велика богиня — нали така я наричат, на същата тази покровителка на разврата, която е изначален враг на нашия Бог, богът на целомъдрието… Вярно е това, което казват свещениците, че грехът е дошъл на света с жената…“ После се почувства объркана — не можеха всички жени да са грешни просто защото са жени — нали сам Бог бе избрал жена, за да стане майка на Неговия син, а и Исус Христос бе говорил не само пред учениците си, но и пред техните сестри и жени…
„Поне една от тези, които служеха на езическата богиня, прие истинната вяра“. Чертите на Гуенхвифар се смекчиха, докато погледът й търсеше Нимю — дъщерята на Илейн. Тя наистина много приличаше на Илейн на млади години, но беше още по-красива, защото бе наследила чара и грацията на Ланселет. Толкова нежна и прекрасна беше Нимю, че Гуенхвифар, като я гледаше, си каза, че в нея не би могъл да се загнезди никакъв порок — и все пак тази жена от детството си досега бе служила в храма на онова езическо божество. А сега се бе разкаяла за годините, прекарани в служба на злото и бе дошла тук, в Камелот. Беше помолила кралицата да не казва никому, че е живяла на Авалон — нито на епископ Патрициус, нито дори на Артур. Трудно може да се откаже нещо на Нимю, продължаваше да си мисли Гуенхвифар — тя с готовност бе обещала да пази тайната на младото момиче.