Гуенхвифар имаше чувството, че двамата са сами в залата. Знаеше, че в друг случай би могла да му наложи всяко свое желание — но кой може да застане между човека и душата му? Бог не бе го дарил с щастието и душевното спокойствие, което бе изпитала тя — затова той щеше да тръгне да го търси. Тя самата, ако само бе почувствала присъствието на истината, но без искрената, дълбока увереност, произтичаща от него, сигурно също щеше да прекара остатъка от живота си в търсене на тази увереност. Затова протегна ръце към него и каза с ясен глас:
— Върви тогава, любов моя, и дано Бог даде да откриеш истината, която търсиш.
Имаше чувството, че е в прегръдките му пред всички хора, което ги бяха наобиколили.
Ланселет отговори:
— Да бъде Бог винаги с теб, кралице моя, и дано е милостив, та един ден отново да се върна при теб.
Сетне се обърна към Артур. Гуенхвифар не можа да чуе какво точно му каза. Видя само, че го прегърна — както преди години, когато всички бяха млади и невинни.
Артур стоя, положил ръка на рамото на Гуенхвифар, следейки с поглед Ланселет, докато той излезе от залата.
— Понякога — каза той тихо, — мисля, че Ланс е най-добрият от всички нас. Гуенхвифар се извърна към него. Сърцето й преливаше от обич към съпруга й заради неговата добрина.
— Аз също мисля така, любов моя. За нейно учудване Артур продължи:
— Обичам и двама ви, Гуен. Никога недей да мислиш, че те поставям по-ниско, от когото ида било на този свят. Почти се радвам, че не ми роди син — допълни той, вече почти шепнешком, — защото тогава можеше да решиш, че те обичам, защото си ме дарила с наследник. А сега мога да ти кажа, че те обичам повече от всичко — над теб поставям само дълга си към тази земя, която Бог ми е поверил, за да се грижа за нея — а това не би могло да ти се зловиди…
— Не — промълви Гуенхвифар. Сетне, за първи път в живота си, каза напълно искрено, без никакви колебания и съмнения: — Аз също те обичам, Артур, вярвай ми.
— Никога не съм се съмнявал в обичта ти, скъпа моя — и той вдигна и двете й ръце към устните си и ги целуна, а Гуенхвифар отново почувства онова ликуващо, всеобхватно щастие. „Има ли друга жена на този свят, която да е получила толкова много от живота — обичат ме двамата най-велики мъже на този свят!“
Около тях чувствата се бяха уталожили и се водеха обичайните дворцови разговори. Хората обсъждаха кой какво е видял — един твърдеше, че било ангел Божи; друг — че видял девица, която държала в ръцете си Граала; някои, също като Гуенхвифар, бяха видели Божията майка; много пък не бяха видели нищо — само светлина, толкова ярка, че не можели да държат очите си отворени, и веднага след това се бяха почувствали изпълнени с радост и душевен покой. Повечето хора твърдяха, че са се хранили с това, което обичат най-много.
Вече се твърдеше, че по Божия милост чашата, която са видели, била тази, от която Исус Христос пил на Тайната вечеря, когато разчупил хляба и подканил учениците си да ядат от него и да пият виното, защото те са тялото и кръвта му — символ, напомнящ плътта и кръвта при езическите жертвоприношения. Може би епископ Патрициус бе избрал този момент да разкаже тази история, защото всички бяха още зашеметени от станалото и никой не бе наясно какво точно са видели?
Гуенхвифар се прекръсти, защото си спомни какво й бе разказвала някога Моргана. На Авалон разправяли, че Исус Назарянина сам бил идвал на Свещения остров, още като юноша, за да го обучават мъдрите друиди от Гластънбъри. След кръстната му смърт Йосиф Ариматейски, който според някои му бил чичо, а според други — осиновител, се върнал отново тук, забил тояжката си в земята на Гластънбъри и тя разцъфтяла. От нея поникнал свещеният храст на острова. Беше възможно тогава Йосиф да е донесъл и чашата, от която Исус е пил на Тайната вечеря. Да, Граалът бе свят — несъмнено. Та нали, ако не бе пратен от Бога, тогава видението трябваше да е плод на магия — а как би могло такава красота, такова щастие да бъдат сатанинско творение?
Но все пак, каквото и да казваше епископът, този дар нямаше да доведе до добро. Гуенхвифар изведнъж потръпна. Един по един бяха ставали рицарите на Кръглата маса, всеки бе давал обета си и веднага след това всички бяха тръгнали на път. Кралицата огледа почти напълно опустялата зала. Нямаше ги вече — всички рицари на крал Артур, всички до един, освен Мордред, който обеща да остане при владетеля, и Кай, който бе вече прекалено възрастен и куцаше зле, та не би могъл да тръгне с останалите. Артур не погледна Кай. Съзнаваше, че трябва някак да го утеши, че не е могъл да тръгне и той. После каза: