А Мерлин бе пожелал да оскверни тази святост. Затова и трябваше да загине — като куче, като предател, какъвто си беше.
Арфата бе замлъкнала. Кевин проговори:
— Имам една арфа за теб, лейди. Ще се радвам, ако се съгласиш да я приемеш. Правил съм я със собствените си ръце, когато бях млад и за първи път се озовах на Авалон. Правил съм и други, може би по-добри, но искам да ти подаря тази, защото дълго съм я носил със себе си. Стига да пожелаеш, тя е твоя.
Нимю запротестира, че не може да приеме толкова ценен подарък, но вътрешно ликуваше. Щеше да притежава нещо, което му е било скъпо, нещо, което бе създал със собствените си ръце — това щеше да създаде между тях връзка, също толкова силна, както ако можеше да отреже кичур от косите му или да вземе капка негова кръв. Малко бяха дори обитателите на Авалон, които знаеха това — че един предмет, силно свързан с мислите, сърцето и страстите на човека, съхраняваше част от душата му; и притежанието на такъв предмет даваше по-голяма власт над този човек, отколкото притежанието например на косми от тялото му.
Нимю мислеше доволно: „Той сам ми отдава душата си“. Когато арфата бе положена в ръцете й, тя започна да я милва — колкото и грубо да бе изработена, дървото бе огладено от опиране до тялото на арфиста. Струните тръпнеха от любовта, с която ги бе докосвал — и сега бе посегнал към тях, сякаш да ги погали.
Нимю подръпна струните, за да провери звука. Арфата наистина беше чудесна. Кевин бе съумял да постигне идеалната извивка на рамката, която позволяваше да се изтръгне от струните почти съвършен звук. А беше я правил още като момче, с обезобразените си ръце… „Защо не бе продължил да се занимава само с музика, защо му е било да се набърква в управлението на кралството?“ каза си Нимю, отново измъчвана от съчувствие към жертвата си. Но на глас каза:
— Толкова си мил с мен…
Гласът й трепереше, защото тържествуваше вътрешно, но се надяваше, че той ще отдаде това на вълнението й. „Сега, когато арфата е в ръцете ми, той скоро ще бъде мой — телом и духом!“
Но още не бе настъпил моментът. С кръвта си чувстваше, че сега луната се пълни — а такава магия, каквато й трябваше, можеше да се направи само в безлунна нощ — по времето, когато Богинята крие светлината си и тайните намерения дават плод.
Не биваше да предизвиква по-рано страстта му до такава степен, че да не може да се владее. Не биваше да допуска състраданието да й попречи да постигне целта си.
„Той ще ме пожелае, когато изгрее пълната луна; ненарушима връзка изковавам с двуостър меч — въжето има два края… Аз ще го желая също, няма да мога да се опазя…“ Защото, ако властта на магията трябваше да бъде пълна, необходимо бе тя да свърже омагьосващия и омагьосания. Тръпка на ужас разтърси Нимю, защото знаеше, че властното заклинание ще подейства и на нея самата, ще се отрази и на нейните чувства. Нямаше да може да избяга от страстта и желанието; за да изкове магията, трябваше да ги почувства и тя. Страх сви сърцето й — ясно й бе, че както Мерлин щеше да бъде безпомощна играчка в ръцете й, тъй и тя самата можеше да попадне в неговата власт. „Какво ще стане с мен, Велика майко? Прекалено висока е цената, която трябва да платя… Стори тъй, че това да не ме постига… Не, не, страхувам се…“
— Нимю, скъпа — прекъсна мислите й Гуенхвифар, — сега, когато получи арфата, няма ли и ти да ни посвириш и попееш?
Нимю склони глава, така че гъстите й коси паднаха като завеса пред лицето й, и хвърли през тях плах поглед към Мерлин.
— Да посвиря ли наистина?
— Моля те, лейди — отвърна той. — Гласът ти е сладък и мисля, че пръстите ти ще изплетат магия от струните…
„Тъй и ще стане, ако ми помогне Богинята“. Нимю плъзна пръсти по струните. Спомни си овреме, че не бива да свири нито една от песните на Авалон, които той би разпознал. Затова първо запя една песен, която пееха на трапезата в кралския двор. Думите никак не прилягаха в устата на една девица. Гуенхвифар веднага доби възмутен вид. Нимю не пропусна да отбележи това и си каза: „Така е по-добре. Докато се възмущава от непристойното ми за благородна девица поведение, няма да се сети да търси причините за избора ми“. Сетне запя една тъжна песен, която бе научила от един арфист — северняк. В нея се разправяше за един рибар, който търси с поглед светлините на родния бряг.
Когато песента свърши, тя стана и отново погледна плахо Кевин.
— Благодаря ти, че ми даде да посвиря на тази арфа. Мога ли да я заемам и друг път, та ръцете ми да не губят умението си?
— Арфата е подарък за теб — отвърна Кевин. — Сега, когато вече чух как свириш на нея, не бих допуснал да попадне в други ръце. Моля те, задръж я — аз имам много други.