— Не заслужавам да си толкова мил с мен — промълви тя, — но те моля за още нещо. Сега, когато вече мога да си свиря сама, не ме лишавай напълно от възможността да се наслаждавам на твоята музика.
— Ще ти свиря винаги, когато пожелаеш — каза Кевин. Виждаше се, че думите се изтръгват направо от сърцето му. Докато се навеждаше, за да вземе арфата, Нимю успя да се отърка уж неволно в него. В същия момент прошепна толкова тихо, че Гуенхвифар не чу нищо:
— Думите са безсилни, за да изразя благодарността си към теб. Дано дойде време, когато ще мога да ти се отблагодаря, както подобава.
Той я изгледа напълно зашеметен. Нимю усети, че му отвръща с не малко пламенен поглед.
„Двуострият меч… Аз също съм жертва…“
Кевин си тръгна, а Нимю седна послушно до Гуенхвифар и се опита да се съсредоточи в преденето.
— Колко хубаво свириш, Нимю — подзе кралицата. — Не те питам къде си се научила. Чувала съм веднъж Моргана да пее тъжната песен, която и ти изпя преди малко.
Нимю каза, отвръщайки поглед:
— Разкажи ми нещо за Моргана. Тя вече бе напуснала Авалон, когато аз пристигнах там. Била е омъжена за някакъв крал в… Лотиан ли беше?
— В Северен Уелс… — подхвана разказа си Гуенхвифар.
Нимю знаеше отлично всичко, но все пак не лъжеше. Моргана продължаваше да си бъде за нея пълна загадка. Искаше да узнае как я възприемат хората, с които бе живяла във външния свят.
— Моргана беше моя придворна дама — тъкмо казваше Гуенхвифар. — Артур ми предложи да я приема в свитата си още в деня на нашата сватба. Разбира се, той също не я познаваше добре, тъй като бяха расли разделени…
Заслушана внимателно в разказа на Гуенхвифар, Нимю, обучена да разпознава човешките чувства, разбра, че под явната неприязън на кралицата към Моргана се крият други, по-дълбоки чувства — уважение, страхопочитание, и дори някаква нежност. „Ако Гуенхвифар не бе толкова фанатична привърженица на християнството, щеше да обича Моргана“.
Поне докато разказваше историята на Моргана, макар че през цялото време я заклеймяваше като зла вещица, кралицата не я занимаваше с обичайните си набожни глупости, които отегчаваха Нимю до сълзи. От време на време вниманието й се отклоняваше от разказа на Гуенхвифар. Привидно слушаше съсредоточено, кимаше, съгласяваше се и се удивляваше, когато това беше нужно, но мислите й бяха в хаос.
„Боя се — искам да направя Мерлин свой роб, но мога аз да стана негова робиня… Богиньо! Нали не аз съм тази, която ще се изправи пред него? Нали това ще си всъщност ти?“
Още четири нощи оставаха до пълнолуние, а Нимю вече чувстваше прилива на живота в кръвта си. Не можеше да забрави очите на Кевин, магнетичния му поглед, богатия, плътен звук на гласа му, и разбираше, че вече е в плен на собствените си заклинания. Съзна, че не изпитва и най-малкото отвращение към обезобразеното му тяло. Единственото нещо, което чувстваше, бе потокът на живота, който пулсираше и в него.
„Ако му се отдам по пълнолуние, тогава жизнените сили при двама ни ще са в прилив — тогава той ще пожелае това, което желая и аз и двамата ще се слеем в едно цяло…“ Желаеше го до болка, копнееше да бъде докосвана от чувствителните му ръце, да чувства топлината на дъха му. Тялото й агонизираше в мъчителен глад и тя разбираше, че това отчасти е отражение на неговата неудовлетворена страст. Магическата връзка, изкована от самата нея между двамата, я караше да се измъчва от неговото страдание.
„Когато потокът на живота е най-буен, под пълната луна, тогава Богинята ще приеме любимия си…“
Това, което щеше да стане между тях, не бе чак толкова невероятно. Тя бе дъщеря на рицаря на кралицата, на най-близкия приятел на краля. Кевин бе Мерлин Британски, но за разлика от християнските свещеници, той имаше правото да се жени. Придворните щяха да се радват, ако се заговореше за сватба между такива високопоставени особи, макар че някои дами сигурно щяха да се възмутят при мисълта, че тя ще отдаде нежното си тяло на мъж, който в очите им бе урод. Артур сигурно бе наясно, че след това, което бе сторил, Кевин не би могъл да се върне на Авалон — но независимо от това той си запазваше мястото на кралски съветник. Беше и съвършен музикант. „Би имало място за нашето щастие… Под светлината на пълната луна ще зачена от него… И ще нося детето му с радост! Та той не е роден в този чудовищен вид — уродството му се дължи на мъките, понесени от него още като дете. Би могъл да има прекрасни деца…“ Нимю се опита да възпре мислите си, уплашена от буйния им поток. Не, не биваше да се заплита в собствените си мрежи. Трябваше да се въздържа, макар че изпълващата се луна караше кръвта във вените й да кипи, трябваше да понася агонията на отричането. Трябваше да чака, да чака…