А бе го очаквала толкова години… Бе очаквала магията на мига, в който отстъпваш пред властния порив на живота. Жриците на Авалон познаваха този повик — всяка от тях го бе чувствала, когато лежаха в полята, в нощта на Белтейн, когато призоваваха Богинята и тя се въплъщаваше в телата и сърцата им… Но има и по-силна магия, и тя идва от съхранението на силата — от заприщването на потока. Нещо подобно имаше при християните — когато настояваха посветените на Христа девици да живеят далеч от света, та в тях да гори с по-висок пламък неизчерпаната жизнена сила. Отреклите се от плътта техни свещеници трябваше да съсредоточат всички сили на живота и съзнанието си в служба на вярата. Такава бе властта на отречението — и Нимю я бе чувствала във всеки жест на Рейвън — Рейвън, която никога не проговаряше за нещо обикновено, ежедневно, и затова пожелаеше ли да отприщи силата си, тя бе непобедима. Нимю често се бе чудила в усамотението си в храма, когато й забраняваха да се вижда с останалите момичета или да изпълнява с тях обичайните ритуали, когато чувстваше нерядко, че във вените й напира такава сила, че понякога избухваше в истеричен плач или изскубваше кичури от косата си и издираше с нокти лицето си… Беше се чудила защо са я отделили така, защо тъкмо тя трябва да понася ужасното бреме на самотата, без никога да изпита облекчение. Но бе се доверила на Богинята и на учителите си, и затова сега те на свой ред й бяха поверили тази задача.
Бе като съд, зареден с енергия, като някоя от свещените реликви, докосването до които е равносилно на смърт за непосветените, и цялата тази власт, насъбрала се у нея през дългите години на обучението й, сега щеше да й помогне да плени Мерлин. Но трябваше да се чака. Луната трябваше да се изпълни и отново да започне да намалява. Щеше да действа, когато владее другата страна на Луната — не под знака на плодородието, а на безплодието — не в името на живота, а на тъмната магия, по-стара от живота.
Мерлин също знаеше това — бе чувал старото поверие за проклятието на тъмната луна, за знака на безплодието… Трябваше да е напълно обезумял, та да не се зачуди защо тя го отблъсва при прилива, а го приема при отлива. Все пак Нимю имаше едно предимство — той никога не бе я виждал на Авалон значи не можеше да предположи, че тя също е обучавана в древната мъдрост. Но вълшебството, което ги свързваше, течеше в две посоки, и може би той щеше да прочете мислите й? Длъжна бе да се пази, та той да не проникне в съзнанието й и да долови тайните й кроежи.
Вече бе измислила как да го привърже още по-силно към себе си. Щеше да го помоли да й разкаже за детството си, да й разкаже как е бил обезобразен тъй жестоко. Проявеното съчувствие създаваше неразрушима връзка. Нимю знаеше как точно ще го докосне с върха на пръстите си… И отчаяно съзнаваше, че търси начин да е близо до него не за да осъществи плановете си, а за да задоволи неутолимия глад, който изпитваше по неговата близост.
„Нима мога да доведа това до край, без да унищожа и себе си?“
— Ти не дойде на пиршеството, организирано от кралицата — шепнеше Мерлин, взрян в очите на Нимю, — а аз бях съчинил нова песен, посветена на теб… Тогава се пълнеше луната, а властта на пълната луна е огромна, лейди…
Тя го загледа с интерес.
— Наистина ли? Не разбирам от тези неща… Нима си магьосник, лорд Мерлин? Понякога наистина се чувствам съвсем безпомощна, сякаш съм в примката на някаква изкована от теб магия…
По пълнолуние се бе скрила в покоите си. Беше убедена, че ако той я погледнеше по това време в очите, би проникнал в мислите й, би разбрал най-съкровените й желания. Сега, когато властта на луната не бе вече толкова силна, се надяваше да съумее да се опази от него.
— Изпей ми тази песен сега.
Седеше, заслушана в песента, и цялото й тяло тръпнеше като струните на арфата под пръстите му.
„Не, не мога да го понеса… Трябва да действам. Още преди следващото новолуние“. Изчакаше ли още една луна, щеше да се поддаде на непреодолимото желание, на магията, която сама бе изплела помежду им… „Ще стана негова завинаги — в този живот и след него…“
Тя посегна и докосна изкривените кости на китката му. Дори само това докосване я накара да се задъха от копнеж. Забеляза как се разшириха зениците му, долови учестеното му дишане, и предположи как се чувства и той.
„Измама“, мислеше тя. „Ще го предам, защото такива са незнайните пътища на съдбата.“ Предателството се наказваше хилядократно от Богинята, живот след живот; предаденият и предателката щяха да страдат и да останат завинаги свързани от страшната сплав на любов и омраза — в продължение на хилядолетия. Но нали тя щеше да стори това по повелята на Богинята, нали щеше всъщност да накаже един предател за деянието му… Нима и тя трябваше да бъде наказана на свой ред? Ако бе тъй, значи и в селенията на боговете нямаше справедливост…