„Преструвай се! Прави се на някоя от безпомощните девици, които пърхат около Гуенхвифар — и без това умът, доколкото го имат, е между краката им!“
Затова продължи колебливо, с плах глас:
— Съжалявам… Знам, добре знам, че си мъж — и съжалявам, че се уплаших… — после впери очи в него през тежката завеса на косите си. Боеше се, че ако срещне открито погледа му, няма да издържи и ще разкрие измъчващото я двуличие. — Аз… аз наистина исках да ме целунеш, но когато ме прегърна… беше някак ожесточен, и ме уплаши. А и не бива да го правиш тук — не са подходящи нито времето, нито мястото. Нали някой може да влезе всеки момент! Кралицата би се разгневила — аз съм нейна придворна дама, а тя изрично е предупредила, че не желае дамите от свитата й да нарушават приличието…
„Не може да е толкова глупав, че да повярва на такива прозрачни превземки!“
— Горкото ми момиче! — Кевин вече покриваше ръцете й с целувки, явно дълбоко разкаян. — Как можах да бъда такъв звяр! Как не можах да преценя, че ще те уплаша! Толкова те обичам! Нимю, наистина ли се боиш от гнева на кралицата? Аз не мога… — той спря, защото се беше задъхал, пое си дълбоко дъх и продължи: — Не мога да продължа да живея така. Ако пожелаеш, ще напусна кралския двор. Но аз никога, никога не бих… — той отново замълча. Хвана здраво ръцете й в своите и каза: — Не бих могъл да живея без теб. Трябва да те имам или да умра. Няма ли да се смилиш над мен, любима?
Тя сведе очи и въздъхна дълбоко. Незабелязано наблюдаваше изкривеното му от мъка лице, слушаше накъсаното му дишане. Най-сетне прошепна:
— Как бих могла да ти отговоря?
— Кажи ми, че ме обичаш!
— Обичам те — държеше се напълно съзнателно като омагьосана, сякаш нещо по-силно от нея й налагаше да говори така. — Знаеш, че те обичам.
— Кажи ми, че ще ми дариш любовта си, кажи ми… О, Нимю, ти си толкова млада и прекрасна, а аз — аз съм грозен и уродлив. Не мога да повярвам, че можеш да изпитваш любов към мен — дори сега имам чувството, че сънувам. Страхувам се, че умишлено ме довеждаш до това състояние, за да можеш после да се подиграваш на отблъскващия звяр, който пълзи в краката ти…
— Не — отвърна тя. После с бързо движение, сякаш уплашена от собствената си смелост, се наведе и го целуна леко по очите. Сякаш лястовица се стрелна към челото му и отлетя отново.
— Нимю! Нимю, ще дойдеш ли в стаята ми?
Тя зашепна отново:
— Страхувам се… Може да ни види някой. Не смея да се държа като покварена жена. Помисли си — може да ни разкрият. — Тя нацупи устни съвсем по детски. — Ако ни хванат, това само ще те накара да изглеждаш по-мъжествен, никому няма да дойде на ум да те кори, не ти ще бъдеш посрамен. Но аз — аз съм девица, и дойда ли в леглото ти, ще ме имат за разпътница, ако не и за нещо по-лошо…
Успя да се разплаче. Докато сълзите се търкаляха по нежните й бузи, вътрешно триумфираше: „Мой е. Хванах го здраво в мрежите си…“
— Бих сторил всичко, всичко, което пожелаеш, за да те опазя от позор, да те защитя, да се чувстваш спокойна — поде Кевин. Треперещият му глас звънтеше от искреност.
— Знам, че мъжете обичат да се хвалят със завоеванията си — каза тя. — Откъде да знам, че няма да разкажеш на всички в Камелот, че се ползваш от благосклонността на една роднина на кралицата, и че тя е допуснала да отнемеш девствеността й?
— Вярвай ми, довери ми се, моля те! Какво да сторя? Какво доказателство да ти дам за искреността си? Нима не разбираш, че съм твой — твое е сърцето ми, тялото ми и душата ми са твои…
За миг тя дори се разгневи. „Не ми трябва прокълнатата ти душа“, простена нещо в нея. Беше така напрегната и искрено уплашена, че всеки момент можеше да се разплаче отново. Той отново я взе в прегръдките си и зашепна:
— Кажи кога! Кога ще бъдеш моя? Кажи ми как да те убедя, че те обичам повече от всичко на този свят?
Нимю се колебаеше.
— Не можеш да дойдеш при мен. Спя в една стая с още четири придворни дами на кралицата, и всеки мъж, който се опита да влезе при нас, би попаднал веднага в ръцете на стражата…
Той отново се наведе и прошепна, обсипвайки с целувки ръцете й:
— Никога не бих сторил нещо, с което да те опозоря, любимото ми момиче. Аз имам отделна стаичка — много е малка, кажи-речи, като за куче, но поне не я споделям с никого — никой от кралската свита не би желал да има обща стая с мен. Би ли се осмелила да дойдеш там с мен?
— Но сигурно можем да измислим нещо по-добро… — продължи да шепне Нимю Гласът й бе все така нежен и плах. „Да му се не види, не мога ли най-сетне да престана да се правя на невинна девственица и да предложа някакво място?!“