Кевин. Още чувстваше жадните му ръце на гърдите си, а погледът, който той й отправи, говореше — стори й се, че всички би трябвало да чуят думите му.
„Тази нощ. Тази нощ, любов моя. Тази нощ“.
„О, Богиньо, как мога да причиня това на мъжа, който ме обича, който постави душата си в ръцете ми… Дала съм клетва. Трябва да изпълня това, което се заклех да сторя — инак ще бъда предателка, също като него“.
Двамата се срещнаха за миг на излизане от залата. Придворните дами на кралицата вече се бяха отправили към стаите си. Кевин каза бързо и много тихо:
— Скрил съм и твоя, и моя кон в гората, близо до крепостната врата. По-късно… — гласът му изневери — по-късно тази нощ ще заминем, накъдето пожелаеш, повелителко моя.
„Но ти не знаеш накъде искам да те отведа“.
Късно беше. Връщане назад нямаше. Нимю отвърна, просълзена въпреки волята си:
— Обичам те, Кевин — и разбра, че говори истината. Сама бе свързала сърцето си с неговото така, че вече мисълта да бъде далеч от него й се струваше непоносима. Тази нощ дори въздухът трептеше от вълшебство. Възможно ли бе другите да не забелязват мрачния ореол, който я обгръщаше?
Трябваше да убеди останалите, че излиза от замъка по някаква разбираема причина. Спомена пред дамите, с които спеше в една стая, че е обещала да приготви лекарство против зъбобол на жената на един от шамбеланите. Предупреди ги, че сигурно ще се забави. Сетне взе най-плътното и тъмно наметало, което можа да намери, привърза крадешком малкия сърповиден нож на кръста си под роклята, като го пъхна в едно малко джобче, което бе пришила отвътре специално за него. Каквото и да станеше, Кевин не биваше да го види.
„Ако не отида на уреченото място, това ще разбие сърцето му“, мислеше тя, „и никога няма да разбере какъв късмет е имал…“
Навън цареше дълбока тъмнина. В крепостния двор не се виждаха дори сенки. Нимю трепереше, докато опипваше с крак стъпалата. Донякъде й помагаше съвсем слабата звездна светлина. След малко тъмнината се сгъсти още повече и някъде близо до себе си тя чу пресипналия от вълнение глас на Кевин:
— Нимю?
— Аз съм, скъпи мой.
„Кое е по-лошо — да наруша клетвата си пред Авалон или да лъжа така пред Кевин? И двете — нима лъжата може да бъде добра?“
Той докосна рамото й. Ръката му беше гореща и дори само от докосването нейната кръв също закипя. Двамата бяха неспасяемо пленени от вълшебството на мига. Той я поведе извън крепостните стени, надолу по хълма, по-висок от другите хълмове наоколо — затова и някога римляните го бяха избрали, за да построят там старото укрепление Камелот. През зимата тук течеше рекичка и почвата бе мочурлива, но сега земята бе суха и обрасла с гъста растителност, като всяко тресавище през лятото. Двамата навлязоха в една горичка.
„Майко, Богиньо, винаги съм знаела, че когато трябва да се разделя с девствеността си, това ще се случи в благословената от теб гора… Но не съм мислила, че ще е под знака на тъмната луна…“
Кевин се обърна към нея, притисна я към себе си и я целуна. Нимю имаше чувството, че тялото му наистина гори. Той разстла наметалата им на земята и я притегли да легне до него. Разкривените му пръсти така трепереха, че той не бе в състояние да се справи с връзките на роклята й. Наложи се тя да ги развърже сама. Той проговори, а в тона му имаше следа от обичайната горчивина:
— Добре, че няма луна, та да не се уплашиш от обезобразеното ми тяло…
— Нищо твое не може да ме отблъсне, любов моя — прошепна тя и протегна ръце към него. Вярваше искрено в думите си. Беше паднала в плен на собствените си заклинания — този мъж беше неин с цялата си същност, но и тя бе изцяло и завинаги негова. И въпреки всички свои вълшебства и тайни умения бе искрено неопитна. Напиращата му мъжественост я накара да трепне и да се отдръпне уплашено. Кевин започна да я целува, да й шепне успокояващо, да я гали, а тя все по-ясно чувстваше тъмния пламък на лунния отлив, тежкия мрак на часа на черната магия. В мига, когато силата на мрака достигна апогея си, тя го привлече към себе си. Знаеше, че ако отлага повече, новата луна ще изгрее на небето и тогава властта й ще отслабне.