Кевин шепнеше, усетил страха й:
— Нимю, Нимю — любов моя… Досега не си познала мъж — и ако пожелаеш, мога да ти доставя удоволствие, без да отнема девствеността ти, щом се боиш толкова…
Идеше й да заплаче — той бе луд от желание, цялото му тяло се стремеше да се слее с нейното, и въпреки това намираше сили да се съобрази с нея… Нимю изплака:
— Не! Не, искам те — и се притисна отчаяно към него. Сама го въведе в себе си и посрещна почти с радост внезапната болка — и болката, и бликналата кръв, и неговата възбуда, достигнала върха си, я доведоха почти до лудост. Беше се вкопчила в него, задъхана, а стенанията й превръщаха страстта му в изстъпление. И тогава, във върховния момент на сливането, тя се отдръпна, отблъсна го от себе си, и го остави да се моли, задъхан, забравил всичко, освен отчаяната нужда да бъде в тялото й. После прошепна:
— Закълни се! Закълни се, че си мой!
— Кълна се! О, не мога повече… не мога… Остави ме…
— Чакай! Мой ли си? Закълни се! Кажи го още веднъж!
— Кълна се, заклевам се в душата си…
— Кажи го трети път — ти си мой…
— Аз съм твой! Заклевам се!
В същия миг Нимю почувства тръпката на ужас, която разтърси тялото му. Беше осъзнал какво се е случило, но все още бе в плен на лудата си страст — продължаваше да се движи в нея, задъхан, повлечен от отчаяние, стенещ сякаш от непоносима болка — и в самия миг, когато приливът смени отлива се отпусна върху покорното й тяло и семето му се изля в утробата й.
Той продължи да лежи неподвижно, като мъртъв, а тя започна да трепери. Дъхът й беше пресеклив и едва сега почувства колко страшно е изтощена. Не изпитваше блаженството, за което бе чувала да говорят. Вместо това се чувстваше победителка — удоволствието от триумфа й се стори далеч по-завидно от любовното щастие. Да, магията бе около тях. Нимю беше успяла — Кевин бе неин роб — тя владееше духа му, бе господарка на най-съкровената му същност. Плъзна ръка надолу, за да се убеди, че семето му се бе смесило с кръвта на загубената й девственост точно в часа, когато се обръща луната. Тя натопи пръст в кървавата течност и беляза с нея челото му. Докосването й го накара да почувства властта й и той стана — отпуснат и безжизнен.
— Кевин — каза Нимю. — Качи се на коня си. Тръгваме.
Той се изправи. Движеше се тъй, сякаш имаше олово в крайниците си. Обърна се, за да се качи на коня си. Нимю знаеше, че трябва много да внимава какво точно му казва, докато той е във властта на заклинанието.
— Първо се облечи — продължи тя. Кевин механично навлече дългата си роба и я завърза на кръста. Движеше се все така вдървено, но очите му проблясваха мрачно на лунната светлина. Беше в плен на магията, но бе разбрал измамата — знаеше, че тя го е предала. Гърлото й се сви от болка — изпита дива, мъчителна нежност. Прииска й се отново да го притисне към себе си, отново да легнат на тревата, прииска й се да развали магията, да покрие измъченото му лице с целувки, ида плаче, да плаче за погубената им любов.
„Но аз също съм положила клетва. Такава е съдбата ни“.
Тя се облече, възседна коня си и двамата потеглиха мълчаливо по пътя към Авалон. Призори Моргана щеше да прати баржата, за да ги чака на езерния бряг.
Моргана се събуди от неспокойния си сън няколко часа преди зазоряване. Беше почувствала, че Нимю е изпълнила задачата си. Облече се мълчаливо, после събуди Ниниан и жриците, които им прислужваха. Всички тръгнаха бавно след нея надолу към брега, облечени в обичайните тъмни дрехи и кожени туники. Косите им бяха сплетени на една плитка, и на кръста на всяка висеше сърповидният ритуален нож. Спряха на брега и зачакаха в пълно мълчание. Най-отпред стояха Ниниан и Моргана. Когато небето бавно започна да порозовява от първата утринна светлина, Моргана отпрати със знак баржата и я проследи с очи, докато тя потъна в мъглите.
Продължиха да чакат. Светлината ставаше все по-ярка и в мига, когато се показа слънцето, баржата изплува от мъглите. Моргана видя ясно Нимю. Момичето стоеше на носа, високо, изправено като стрела, плътно увито в наметалото си, лицето й бе скрито от спуснатата качулка. В далечния край на баржата се виждаха неясните очертания на нещо като куп дрипи.
„Какво е сторила с него? Мъртъв ли е вече, или е само омагьосан?“ Моргана установи, че се надява Кевин наистина да е мъртъв, да е посегнал сам на живота си от ужас или отчаяние. Два пъти го бе нарекла в гнева си „предател на Авалон“, а третия път той наистина се бе оказал предател — провинението му бе неоспоримо. Беше изнесъл Свещените реликви от светилището. О, да, той си заслужаваше смъртта — заслужаваше дори тази ужасна смърт, която го очакваше сега. Моргана бе се съветвала с друидите и те до един бяха съгласни с нея — Кевин трябваше да умре със смъртта на предателите в дъбовата горичка — не му се полагаше бърза и милостива смърт. Такова страшно предателство Британия не помнеше — от времето, когато жрицата Ейлан се бе омъжила тайно за римския проконсул и бе почнала да прави лъжливи предсказания, за да попречи на хората от племената да се вдигнат на бунт срещу римското владичество. Ейлан бе умряла на кладата заедно с три други жрици — а при това деянието на Кевин не бе само предателство, но и богохулство — също както на времето Ейлан се бе осмелила да лъже в името на Богинята. Наказанието бе страшно, но справедливо.