Двама от гребците помогнаха на Мерлин да стъпи на краката си. Той бе полуоблечен, дрехите му бяха завързани нескопосно и едва прикриваха голотата му. Косата му беше разчорлена, лицето — лишено от всякакъв израз… Упоен ли беше, или това бяха последици от заклинанието? Опита се да върви сам, но без двете тояги, на които обикновено се подпираше, залитна веднага и затърси с ръка някаква опора. Нимю стоеше все така неподвижна, като статуя, без да погледне към него нито веднъж. Лицето й продължаваше да е скрито в гънките на спуснатата качулка, но с първите лъчи на слънцето тя я свали с рязък жест и в същия момент магията изгуби силата си. Когато слънчевият лъч докосна лицето на Кевин, той сякаш се събуди — Моргана видя разбиране, а после и ужас в очите му — беше осъзнал какво се е случило и къде се намира.
Видя погледа му, отправен към Нимю, видя го и как примигна, когато забеляза пристаналата баржа. Едва сега съзна, че е пленен и предаден, и сведе глава от ужас и срам.
„Сега знае не само какво е да си предател, но и какво е да бъдеш предаден“.
Моргана отново хвърли поглед към Нимю. Момичето бе мъртвешки бледо — по лицето му нямаше и капчица кръв. Дългите му коси бяха разпилени безредно, макар че явно се бе опитвала да ги сплете набързо. Сега Нимю гледаше към Кевин. Устните й затрепериха и тя бързо извърна очи.
„Тя също го е обичала; станала е жертва на собствената си магия. Трябваше да предвидя това“, мислеше Моргана, „трябваше да предположа, че такова властно заклинание не може да не се отрази на този, който го е направил“.
Нимю се поклони ниско, точно както го изискваше обичаят.
— Господарке и майко — каза тя с безжизнен глас. — Доведох предателя, който стана причина да бъдат осквернени нашите свещени реликви.
Моргана пристъпи напред и прегърна момичето, но то трепна и се отдръпна.
— Добре дошла отново сред нас, Нимю, сестро — и Моргана я целуна по мократа от сълзи буза. Чувстваше ужасното страдание, което разкъсваше тялото на Нимю. „О, Богиньо — и тя ли ще стане жертва на отмъщението ти? Ако е тъй, то сме откупили живота на Кевин на твърде висока цена!“
— Върви, Нимю — каза тя, а гласът й бе пълен със състрадание. — Ще те отведат обратно в Дома на девиците. Твоето дело е завършено. Не е необходимо да присъстваш на това, което ще последва. Ти стори това, което беше необходимо и си страдала достатъчно.
Нимю прошепна:
— Какво ще стане с… с него? Моргана я прегърна силно.
— Дете, дете, не се занимавай с тази мисъл. Ти изпълни мисията си смело и достойно. Стига толкова.
Нимю изхлипа, сякаш щеше да заплаче, но не пророни и сълза. Отново хвърли поглед към Кевин, но той не вдигна очи и най-сетне, треперейки така, че едва можеше да върви, тя се остави да бъде отведена от две жрици. Моргана им каза тихо:
— Не я измъчвайте с въпроси. Стореното е сторено. Оставете я на спокойствие.
Когато Нимю се изгуби от поглед, Моргана се обърна към Кевин. Срещна погледа му и я прониза внезапна болка. Този човек беше някога неин любим, но беше и нещо много повече — единственият мъж в живота й, който никога не бе се опитал да я въвлича в някакви свои планове, никога не се бе възползвал от високото й положение в обществото, никога не бе търсил от нея друго, освен любов. Бе я извел жива от ада в Тинтагел, бе се въплътил за нея в Рогатия Бог, беше може би единственият искрен приятел сред всички мъже и жени, пресекли живота й.
Гърлото й бе така стегнато, че когато проговори, думите й излизаха с мъка.
— Е, арфисте Кевин, недостоен за титлата Мерлин Британски, лъжливи пратенико на боговете, имаш ли нещо да кажеш, преди да се изправиш пред съда на Богинята?
Кевин поклати глава.
— Нищо, което би било от значение за теб, Господарке на свещеното езеро. Моргана си спомни смътно и с болка, че той първи я бе назовал с тази титла.
— Тъй да бъде — каза тя с каменно лице. — Отведете го да чуе присъдата си. Кевин пристъпи колебливо между стражите. После спря, обърна се и изгледа Моргана, вдигнал предизвикателно глава.