Странен бе ходът на времето на Авалон. Моргана не можеше да разбере колко време е минало от онзи ден, когато рицарите положиха клетва да тръгнат да търсят Светия Граал — може би бяха дванадесет месеца, а може би бе минал само ден. Понякога си мислеше, че оттогава във външния свят са минали дълги години…
Спомняше си последните думи на Кевин: „… Авалон потъва в мъглите…“.
И тогава дойде денят, когато я повикаха да слезе на езерния бряг. Не й беше необходимо ясновидство, за да разбере кой пристигаше с баржата. Той не бе пришелец, Авалон бе и негов дом. Косите на Ланселет бяха съвсем посивели, лицето му беше слабо и изпито, но докато слизаше на брега, нещо в движенията му й припомни някогашната му грациозна гъвкавост. Моргана пристъпи напред и взе ръцете му в своите, взря се в очите му, но не видя в тях и помен от лудост.
Ланселет отвърна на погледа й. Изведнъж бремето на годините падна от плещите й и тя стана някогашната Моргана — от времето, когато храмът на Авалон бе пълен със свещенослужители, и Свещеният остров не беше самотен къс земя, потъващ все по-дълбоко в мъглите, населен от няколко престарели жрици и друиди, и една шепа християни, изповядващи полузабравеното раннохристиянско учение.
— Как е възможно да си тъй недокосната от времето, Моргана? — попита Ланселет. — Всичко останало се е изменило, дори тук, на Авалон, каменният кръг се губи в мъглите, само ти си същата.
— Но каменният кръг си е тук — отвърна Моргана, — макар че вече не всеки, който тръгне към храма, съумява да стигне до него. — Сърцето й се сви от болка, защото си спомни онзи далечен ден — цял човешки живот бе минал оттогава! — когато двамата с Ланселет лежаха в сянката на каменния кръг. — Сигурно рано или късно ще се изгуби изцяло в мъглите, та да не бъде разрушен — от човешки ръце или от хода на времето. Вече няма кой да свещенодейства там… Дори на Авалон вече не горят Белтейнските огньове, макар че чувам, старите обичаи не са съвсем забравени из пущинаците на Северен Уелс и в Корнуол. Докато съществува народът на Древните, старите ритуали ще продължават да се спазват. Но ме учудва как ти успя да се добереш дотук, братовчеде.
Той се усмихна. Едва сега Моргана забеляза следите от преживените мъки — от скръб и да, дори от лудост — в очите му.
— Знаеш ли, братовчедке, аз не знаех, че идвам насам. Паметта вече ми изневерява. Имаше време, когато бях съвсем обезумял, Моргана. Захвърлих снаряжението и дрехите си и заживях като диво животно в горите. А после се случи и друго — прекарах дълго време, сам не зная колко, в някаква тъмница.
— Видях те — прошепна тя в отговор. — Видях те да лежиш в тъмница, но не можех да си обясня защо си там.
— Аз също така и не разбрах до ден-днешен — каза Ланселет. — Много малко помня от това време, и си мисля, че забравата в този случай е Божа благословия. Не бих искал да си спомня какво се е случило с мен. Знаеш ли, това не ми беше за първи път — и на времето, докато бях женен за Илейн, имаше моменти, когато не съзнавах какво върша…
— Но сега си вече добре — каза тя бързо — Ела да закусим заедно, братовчеде — още е много рано. После ще ми разкажеш всичко.
Ланселет я последва, и Моргана го заведе в жилището си. Освен жриците, които й прислужваха, тук от години насам не бе влизал друг човек. Тази сутрин имаше прясна риба от езерото и Моргана му я поднесе сама.
— Чудесна е — каза Ланселет и започна да се храни като умиращ от глад. Моргана се зачуди кога ли се е сетил да яде за последен път. Но къдравата му коса, вече съвсем посивяла, бе грижливо сресана както винаги, побелялата му брада — равно подрязана, а наметалото, макар и изтрито от носене, беше съвсем чисто и добре изчеткано. Ланселет проследи изпитателния й поглед и се разсмя.
— На времето не бих използвал това наметало дори вместо седло — каза той. — Не зная къде загубих наметалото си, бронята и меча — или са ме обрали, докато съм странствал, или съм ги захвърлил в пристъп на лудост. Помня само как един ден чух някой да произнася името ми — беше от братството на Кръглата маса, струва ми се, Ламорак, макар че имам съвсем неясен спомен. Човекът потегли обратно още на другия ден, а аз бях много слаб, за да го последвам, но започнах да си припомням кой съм. Тогава ми дадоха дреха, да се облека, и ме допуснаха да се храня на масата, вместо да ми носят остатъци в дървена копанка, както преди… — смехът му бе нервен, гласът му трепереше.