„… да вярвам, че тъй или иначе не съм имала избор… Не съм можела да откажа да участвам в ритуала по посвещаването на Артур; да унищожа Мордред още в утробата си; да откажа на Артур, когато пожела да ме омъжи за Уриенс; да спра ръката си, причинила смъртта на Авалох; да предпочета да живея редом с Аколон… Че не съм можела да не осъдя на смърт арфиста Кевин като предател, да не стана причина за смъртта на Нимю…“
Ланселет тъкмо казваше:
— Аз имам нужда да вярвам, че човек може да познае доброто и да го различи от злото, че може да избира между едното и другото и да знае, че изборът му не е без значение…
— О, да — каза Моргана — ако може да познае това, което е добро. Но не ти ли се струва, братовчеде, че в нашия свят злото почти винаги носи маската на добро? Понякога ми се струва, че тъкмо Богинята ни тласка в такива заблуди — да вярваме, че постъпваме правилно, а вместо това да вършим зло, и единственото, което можем да сторим…
— Но ако е тъй, то Богинята наистина е въплъщение на Сатаната, както ни карат да вярваме свещениците — прекъсна я Ланселет.
— Ланселет — Моргана се наведе към него и заговори умолително — никога не се обвинявай в нищо! Постъпвал си, както си вярвал, че трябва да постъпиш. Вярвай, че такава ти е била съдбата, че така е било писано да се случи…
— Не мога да вярвам в това — ако мислех, че наистина е тъй, бих се самоубил още сега, та да не мога да причинявам зло никому! — избухна Ланселет. — Моргана, ти можеш да виждаш извън нашия свят, а аз — не, но не мога и не искам да повярвам, че Бог желае Артур и целият му двор да се подчиняват на волята на Мордред! Казах ти, че съм дошъл тук, защото не мога винаги да разчитам на разума си. Без да съзнавам какво върша, призовах баржата на Авалон и тя дойде да ме вземе, но сега намирам решението си за разумно. Ти, която имаш ясновидски дар, можеш да погледнеш в магическото огледало и да видиш къде е Галахад! Ще отида при него и с риск да предизвикам гнева и омразата му, ще му наредя да престане с безплодните си търсения и да се върне в Камелот…
Изведнъж земята потръпна под краката на Моргана. Веднъж й се бе случило да стъпи непредпазливо върху движещ се пясък, и тогава почвата под краката й потръпна и се заплъзга точно по този начин. Изпита желанието веднага да скочи на твърда земя… Сетне чу собствения си глас, но сякаш от много далече:
— Ти ще се върнеш в Камелот със сина си, Ланселет… — и се зачуди откъде дойде този леден повей, от който се вцепени цялата. — Ще погледна в огледалото, щом ме молиш, братовчеде. Но аз не познавам Галахад добре и надали ще успея да видя нещо, което да ти е от помощ.
— Нали ми казваш, че ще сториш, каквото можеш — настоя Ланселет и тя повтори:
— Ще погледна в огледалото, но какво ще излезе от това, знае само Богинята. Ела.
Слънцето се бе издигнало високо, а докато слизаха по хълма към свещения извор, над тях прелетя гарван и изграчи веднъж. Ланселет се прекръсти, уплашен от лошата поличба, но Моргана само вдигна глава и рече:
— Какво казваш, сестро?
И гласът на Рейвън зазвуча ясно в съзнанието й: „Не бива да се боиш. Мордред няма да убие Галахад. Артур ще убие Мордред“. Моргана неволно каза на глас:
— Артур ще продължи да носи короната на Краля-елен… Ланселет я изгледа стреснато:
— Какво казваш, Моргана?
Гласът на Рейвън отново прозвуча в главата й:
„Не отивайте към Свещения извор, а право към параклиса. Настъпи часът“. Ланселет питаше:
— Накъде сме се запътили? Да не би да съм забравил пътя към Свещения извор?
Моргана вдигна глава и видя, че не са при Свещения извор, а пред малкия параклис, където свещенодействаха християните — преселници на Авалон. Говореше се, че християнското братство на Свещения остров изградило този параклис на мястото, където в древни времена Йосиф Ариматейски забил тояжката си и тя разцъфнала. Хълмът се наричаше Уириол. Моргана отчупи клонка от Свещения трънен храст; едно трънче се заби в пръста й чак до кокала. Протече кръв; без да разбира напълно какво върши, Моргана вдигна ръка и беляза челото на Ланселет с кървава следа.
Той я гледаше учудено. Моргана чуваше ясно песнопението на свещениците: „Кирие елейсон, Христе елейсон“. За свое огромно удивление тя влезе тихичко в параклиса и коленичи. Мъгла бе нахлула и в параклиса и през мъгливата пелена Моргана виждаше другия параклис, онзи на Инис Уитрин, и двата хора пееха едновременно… „Кирие елейсон“… Чуваха се и женски гласове; да, трябваше да се е озовала на Инис Уитрин, защото на Авалон нямаше жени — християнки. Сигурно бяха монахините от близкия манастир. Стори й се, че до нея е коленичила Игрейн, и тя чу гласа на майка си — нежен и чист, и тя също пееше „Христе елейсон“. Пред олтара се бе изправил свещеникът и изведнъж Моргана видя, че и Нимю е там, с разпуснати златисти коси, сияеща от хубост — и приличаше досущ на Гуенхвифар, каквато я видя за първи път, когато бе съвсем младо момиче и живееше в манастира. Но вместо някогашната яростна ревност, Моргана сега изпита дълбока обич към красотата й… Мъглите ставаха все по-гъсти, тя почти не можеше да вижда коленичилия редом с нея Ланселет, но пред нея, пред олтара в другия параклис видя съвсем ясно Галахад — бе коленичил с вдигнато, озарено от божествено вдъхновение лице, и някаква неземна светлина се излъчваше от него… Той също можеше да вижда през мъглите, и сега виждаше стария параклис тук, на Авалон, където сияеше Светият Граал…