От другия параклис зазвъняха камбани, и до нея долетя глас… Говореше свещеник — Моргана така и не разбра дали той бе тук, на Авалон, или го чуваше от Инис Уитрин… Но за нея това бе гласът на Талиезин — и тези бяха думите му:
— В тази нощ Христос е бил предаден. На Тайната вечеря той благословил тази чаша и казал: „Пийте от нея всички, защото това е моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове“; и когато пиете от тази чаша, вие се прекланяте Нему.
Ето, тя виждаше далечната бледа сянка на свещеника, който вдигна потира за причастие — но не, това бе Девата — служителка на Свещената чаша — беше Нимю… Или тя самата, Моргана, поднесе чашата към устните му? Ланселет се втурна внезапно напред, викайки:
— Ето я! Ето светлината! — и падна на колене, скрил очи с ръцете си от неземното сияние. После залитна и се просна по очи на земята.
В мига, когато младият мъж докосна Граала, смътните очертания на лицето му се изясниха — той беше тук, съвсем наяве, жив, от плът и кръв. Мъглите бяха изчезнали. Галахад коленичи и отпи от чашата.
— Защото както грозде от много лози се мачка, за да стане едно вино, тъй и ние се обединяваме в това съвършено, безкръвно жертвоприношение, за да се слеем с Божественото Единство в Безкрайната Светлина…
Лицето на Галахад грееше — целият беше осиян от божествена светлина. Той си пое дъх, изпълнен със съвършено блаженство и застана с открито лице пред светлината. После вдигна ръце и понечи да вземе чашата… В същия миг падна ничком, отпусна се на пода на параклиса и не помръдна повече.
„За непосветения, докосването на свещените реликви е равносилно на смърт…“
Моргана видя как Нимю — или все пак бе самата тя? — се наведе и покри с белия си воал лицето на Галахад. После тя изчезна, а чашата на олтара си беше пак златната чаша на Мистериите — нямаше и помен от неземна светлина… Всъщност беше ли там чашата? Моргана не виждаше ясно, защото олтарът пак бе обвит в мъгла. А Галахад лежеше мъртъв, студен и безжизнен в нозете на Ланселет, на пода на стария параклис в Авалон.
Мина много време, преди Ланселет да даде някакъв признак на живот. Най-сетне той вдигна глава и Моргана видя изписана на лицето му страшната трагедия, която се разиграваше в душата му. Той прошепна:
— А аз не бях достоен да го последвам…
— Ти трябва да отнесеш тялото му в Камелот — проговори нежно Моргана.
— Той успя да изпълни мисията си, видя Граала, но това бе последното, което му бе писано да види на този свят. Неземната светлина е непоносима за простосмъртен.
— Аз не можах да погледна натам — прошепна Ланселет. — Виж, лицето му сякаш още излъчва светлина. Какво ли е видял?
Тя поклати бавно глава. Студ пълзеше нагоре по ръцете й.
— Никой от нас няма никога да узнае, Ланселет. Знам едно — че той умря, след като допря устни до Граала.
Ланселет вдигна поглед към олтара. Свещениците бяха излезли мълчаливо и бяха оставили Моргана сама — с живия и мъртвия; чашата продължаваше да просветва с далечен блясък през мъглите.
Ланселет изправи рамене и каза:
— Да. И това също ще отнеса със себе си в Камелот — та всички да знаят, че мисията на Галахад е изпълнена… И никога повече рицарите да не се впускат в дирене на незнайното, и да се изправят пред лудост и смърт…
Той пристъпи към олтара, където Граалът проблясваше меко, но Моргана го обви с ръце и го задържа.
— Не! Не! Не можеш да сториш такова нещо! Та ти загуби съзнание само при вида му! Докосването на светите реликви е смъртоносно за непосветения…
— Нека умра тогава — каза Ланселет, но тя го държеше здраво и скоро почувства, че той вече не се съпротивлява — Каза само:
— Защо, Моргана? Защо да продължава тази самоубийствена лудост?