— Не е така — отвърна тя. — Търсенето на Граала завърши. Съдено е било ти да се върнеш жив в Камелот, за да разкажеш на останалите за всичко, което видя. Но нямаш право да вземеш Граала със себе си. Никой простосмъртен не може да го задържи. Тези, които го търсят с чиста вяра — тя чуваше гласа си, но не знаеше какво предстои да каже — сякаш друг говореше с нейната уста — винаги ще го откриват — тук, отвъд света на смъртните. Но ако го занесеш в Камелот, той ще стане играчка в ръцете на фанатиците… — сълзите я задушаваха. — Моля те, Ланселет. Остави го тук, на Авалон. Нека в този нов свят, където няма да има място за магии и вълшебства, остане една Мистерия, която свещениците няма да могат да опишат и обяснят веднъж завинаги, и няма да могат да я включат в закостенелите си догми… — гласът й изневери. — Идва новото време, когато свещениците ще казват на простосмъртните кое е добро и кое — зло; какво да мислят, как да се молят, в какво да вярват. Аз не мога да виждам толкова надалеч — може би е редно човечеството да прекара една епоха в мрак, за да може да оцени каква благословия носи със себе си светлината. Но чуй ме, Ланселет — нека дори в най-дълбокия мрак оставим да проблясва една искрица надежда. Граалът бе видян веднъж в Камелот. Нека споменът за тази божествена поява не бъде омърсен с пленяването на свещената чаша, за да бъде поставена на някой земен олтар. Остави жива една Мистерия, едно видение, което хората ще следват, докато свят светува… — гърлото й бе съвсем пресъхнало и гласът й звучеше съвсем като грак на гарван.
Ланселет се поклони дълбоко пред нея.
— Така да бъде, Моргана. Но ти Моргана ли си наистина? Мисля, че не съм сигурен кой стои пред мен, но тъй или иначе думите ти са прави. Нека Граалът остане завинаги на Авалон.
Моргана вдигна ръка. Веднага в параклиса влязоха няколко дребни фигурки — бяха все хора от Древния народ. Те вдигнаха безмълвно тялото на Галахад, поставиха го на носилка и го понесоха към чакащата баржа. Моргана също се упъти към брега на езерото, хванала Ланселет за ръка. Тялото вече бе положено в баржата. Моргана се взря натам и за миг й се стори, че на носилката лежи Артур. Сетне видението изчезна. Не, това беше мъртвият Галахад, а лицето му бе все така озарено от тайнствено сияние и покой.
— Сега наистина ще тръгнеш към Камелот със сина си — каза Моргана тихо, — но не тъй, както предполагах. Сигурно и ясновидството ни е дадено, за да не могат висшите сили да си играят с нас. Да, някои от нас имат видения, пратени свише, но не разбират какво виждат. Мисля, че никога повече няма да се опитвам да погледна в бъдещето, братовчеде.
— Дай Боже — Ланселет задържа за миг и двете й ръце, после се наведе и ги целуна.
— Настана време да се разделим завинаги — каза той нежно. И тогава, с прозрението, което току-що бе отрекла, Моргана разбра какво вижда той — виждаше младото, невинно момиче, което бе лежало в прегръдките му в сянката на каменния кръг — момичето, което той бе отбягвал от страх пред Богинята; жената, при която бе отишъл, луд от отчаяние, търсейки забрава за грешната си любов — към Гуенхвифар и Артур; същата жена, която бе видял, бледа и страшна, да държи факла, осветяваща постелята, която бе споделил с Илейн; и най-сетне мълчаливата, мрачна Повелителка на свещеното езеро, потънала в сенките, която бе вдигнала Граала от тялото на мъртвия му син и го бе помолила да остави свещената реликва на Авалон, далеч от външния свят.
Тя го целуна по челото; нямаше нужда от думи. И двамата знаеха, че го благославя за сбогом. Той се обърна бавно и стъпи в баржата. Моргана го изпращаше с поглед, взряна в приведените му рамене, в проблясването на залязващото слънце в косите му, вече съвсем побелели. Моргана се бе видяла отразена в очите му и си казваше: „Аз също съм стара…“
Едва сега разбра защо, колкото и пъти да бе попадала в царството на феите, никога повече не бе видяла кралицата на тези селения.
„Сега аз съм кралицата на феите.
Няма друга Богиня — тя и аз сме едно…
Отвъд тази действителност тя съществува. Тя е и Игрейн, и Вивиан, и Моргоуз, и Нимю — тя е кралицата. Тя и те живеят в мен…
На Авалон те ще живеят вечно“.
13
Далеч на север, в Лотиан, вестите пристигаха рядко и не винаги бяха достоверни, затова и не се знаеше почти нищо за търсенето на Граала. Моргоуз дълго чака завръщането на младия си любим, Ламорак. Половин година по-късно пристигна вест, че Ламорак е загинал по пътя към свещената си цел.
„Той не е нито първата, нито последната жертва на тази чудовищна лудост“, казваше си тя. „Каква е тази страст да се отправиш в неизвестността! Винаги съм мислила, че във всички тези религии и богове има нещо налудничаво. Ето какво причиниха на Артур! А сега ми отнеха и Ламорак, още толкова млад!“