Той си бе отишъл завинаги, липсваше й и тя щеше да тъгува за него по своему — нали бе живяла с него дълго време — повече, отколкото с всеки друг мъж в живота й, освен Лот. Но това не означаваше, че трябва да се примири със старостта и самотната постеля. Тя започна да се разглежда внимателно в старото си бронзово огледало. Изтри следите от сълзи по бузите си и отново се взря внимателно в образа си. Вярно, разцъфтялата й хубост на зряла жена, с която някога покори Ламорак, бе позавехнала, но Моргоуз бе все още привлекателна; в края на краищата, в тази страна все още имаше мъже, които не се бяха заразили от налудничавата мода да стават странстващи рицари. Беше и богата, беше кралица на Лотиан, и все още умееше да си служи добре с женските си оръжия — зъбите й все още бяха запазени, съхранила бе чара си… Вярно, налагаше се да почерня с въглен избелелите си вежди и мигли — от годините бяха добили бледорижав цвят. Да, мъже имаше достатъчно, и си бяха все такива глупци, та една умна жена можеше да получи от тях всичко, което пожелае. Не, тя не беше глупачка като Моргана, която все се терзаеше от мислите си за дълг и добродетели, нито пък хленчеща гъска като Гуенхвифар, постоянно загрижена за спасението на душата си.
От време на време до нея долитаха разкази за търсенето на Светия Граал — и всеки бе по-невероятен от предишния. Разбра, че Ламорак бил стигнал до замъка на покойния крал Пелинор, привлечен от слуховете за някакво тайнствено старинно блюдо, съхранявано в едно от подземията на замъка. Там и загинал, и с последния си дъх успял да каже, че вижда Граала в ръцете на една девица — в ръцете на собствената си сестра, Илейн, такава, каквато я помнел като малко момиче… Моргоуз се чудеше какво ли е било всъщност предсмъртното му видение. Носеха се и други слухове — че някъде в земите близо до старата римска стена, из някогашните владения на сър Екториус, бил държан в плен Ланселет — бил напълно луд, държали го в тъмница и никой не смеел да съобщи на крал Артур; после се разбра, че брат му Борс пристигнал, и Ланселет го познал и постепенно си възвърнал разсъдъка. После, когато оздравял напълно потеглил отново на път — не се знаеше дали пак по следите на Граала или към Камелот, но това и не вълнуваше особено Моргоуз. „Може би“, каза си тя разсеяно, „този път горкият ще има късмет да намери смъртта си — иначе няма да устои и ще се върне отново в кралския двор, при Гуенхвифар“.
Само нейното разумно момче, скъпият й Гуидиън, бе съобразил да остане в Камелот, близо до Артур. Де да можеха Гауейн и Гарет да проявят достатъчно разум и да сторят същото! Сега, най-сетне, нейните синове щяха да получат от Артур всичко, което им се полагаше открай време.
Но Моргоуз имаше и друг начин да узнава какво се случва по света. Някога, когато бе съвсем младо момиче на Авалон, Вивиан й бе казала, че е лишена от търпение и издръжливост, затова и няма да бъде посветена в тайнствата на древната наука. Моргоуз знаеше, че Вивиан е била права; тя никога не би желала да пропусне толкова много години от живота си за някакво си духовно израстване. Дълги години бе убедена, че магическите двери на времето са затворени за нея. Беше успяла да се научи сама на някои дребни магии, с които си служеше при нужда. После, когато за първи път съумя да направи заклинание и да научи истината за произхода на Гуидиън, разбра, че магическото изкуство все пак е достъпно за нея, че тя няма нужда от друго, освен собствената си воля. Не й бяха необходими сложните друидски правила, през ум не й минаваше да спазва строгите ограничения за ползването на магия, не я интересуваха всички лъжливи закани за отмъщение на боговете. Магията си беше част от живота — проста и достъпна, нямаше какво да се разсъждава за добро и зло — човек просто трябваше да има воля, и когато бе необходимо, да ползва безмилостно магическата си власт.
„Всички тези, които се преструват на дълбоко религиозни“, мислеше си Моргоуз, „само искат да държат силата на магията единствено в свои ръце. Но сега аз сама се сдобих с тази сила. Кога и как ще я използвам зависи единствено от мен, не съм обвързана с глупавите им клетви и ограничения“.
И тъй, тази нощ, тя заключи добре покоите си, за да не влезе някой любопитен слуга, и започна с необходимите приготовления. За миг изпита разсеяно съжаление за малкото бяло куче, което бе довела в стаята, а после, когато му преряза гърлото, изпита искрено отвращение. Трябваше да събере в съд прясната кръв на мъртвото животно. В края на краищата, си каза тя, кучето е мое, също както и някое прасе, което бих наредила да заколят за утрешния обяд, а пък силата на пролятата кръв щеше да я доведе до целта много по-бързо, отколкото нескончаемите молитви и бдения, които използваха в такъв случай свещенослужителите на Авалон. Пред огнището лежеше упоена една от прислужниците й — Моргоуз бе подбрала такава, към която нямаше слабост, пък и не й беше особено необходима. Последния път, когато й се наложи да извърши такова нещо, си научи добре урока — тогава сбърка, защото без да мисли, избра една от добрите предачки, и после съжали за прибързаността си.