— Проклета да е, ще разбуди всичко живо! — Моргоуз понечи да я измъкне обратно, но дрехата на момичето вече гореше. Ужасяващите й писъци пронизваха като нажежени игли ушите на кралицата. С някакви останки от съчувствие Моргоуз си каза: „Горкото момиче. Вече нищо не може да се направи — тъй или иначе е така обгоряла, че не бихме могли да я оправим, дори ако случайно не умре веднага!“ Тя издърпа боричкащото се, крещящо момиче от пламъците, без да обръща внимание на изгарянията по собствените си ръце, наведе се към нея и опря чело в нейното, сякаш да я успокои; и преряза гърлото й от край до край с едно движение на ножа. Кръв рукна в пламъците, към комина се издигна стълб от задушлив дим.
Внезапният прилив на сила разтърси Моргоуз. Стори й се, че притокът на магическа мощ изпълва стаята, Лотиан, целия свят… Никога досега не се беше осмелявала да стигне толкова далеч — но сега властта сама дойде при нея. Стори й се, че безплътният й дух се рее високо над земята. След дългите години, прекарани в мир, отново се събираха армии. На западния бряг приставаха кораби с високо извити носове, украсени с драконови глави. Дългокоси диваци слизаха от тях, плячкосваха и опожаряваха градове, разрушаваха църкви, отвличаха жени от манастирите… Кървавочервен вятър се надигаше, за да разруши дори стените на Камелот… Моргоуз не знаеше дали вижда настоящето или бъдещето.
Мракът около нея започна да се сгъстява, но тя извика високо:
— Искам да видя синовете си, които тръгнаха да търсят Граала! Внезапно в стаята падна мрак — плътен, изпълнен с мирис на изгоряла плът.
Моргоуз бе паднала на колене под напора на призованата сила. После тъмнината и димът започнаха да се разнасят — само по ъглите се виеше дим като над къкрещо гърне. В нахлулата светлина Моргоуз видя лицето на най-малкия си син, Гарет. Беше дрипав и мръсен, изтощен от странстване, но се усмихваше все така весело. Светлината се усили и Моргоуз видя към кого гледаше Гарет — видя лицето на Ланселет.
„Не, Гуенхвифар нямаше вече да губи ума и дума, когато го види — не и по този изтощен, болнав възрастен мъж с посивяла коса, с изпито и прорязано от бръчки лице, белязано от страданието и лудостта… Та той приличаше направо на плашило!“ Старата омраза се надигна в гърдите на Моргоуз: не можеше да разбере защо най-добрият от синовете й продължава да се прекланя така безрезервно пред този човек, да го обича и следва още откакто беше малко момченце и си играеше с дървени рицари…
— Не, Гарет — казваше меко Ланселет. Гласът му долетя отдалеч и отекна глухо в притихналата от ужас стая. — Знаеш защо няма да се върна с теб в двора. Няма да говоря за собствения си душевен покой — или за спокойствието на кралицата — но не забравяй, че положих обет — да търся Граала в продължение на цяла година и още един ден.
— Но това е някаква лудост! Какво толкова представлява Граалът в сравнение с дълга ни да служим на крал Артур? Години преди някой от нас да чуе нещо за Светия Граал, и аз, и ти положихме клетва за вярност пред краля и страната си! Като си помисля само за Артур — не му остана дори един от верните рицари — в двора сега има само старци, болни и страхливци!
Ланселет продължи все така тихо:
— Знам, че Бог ми прати видение, Гарет. Не ме лишавай от тази опора. За миг зениците му отново се разшириха с нездрав блясък.
Гарет проговори със странен, потиснат глас:
— Но какво да правим, когато Бог върши работата на дявола? Как да повярвам, че разрухата на всичко, което Артур е градил в продължение на четвърт век, е Божие дело? Не си ли чул, че диваци от Севера отново пристават по бреговете ни, че когато хората от крайбрежието призовават на помощ легионите на Артур, няма кой да се отзове на молбите им? Саксонците отново надигат глава, а Артур седи с вързани в ръце, а ти, Ланселет — ти си тръгнал да търсиш душата си. Умолявам те, ако решението ти да не се връщаш в двора е твърдо, поне тръгни да търсиш Галахад! Накарай го да се върне при Артур! Ако кралят остарее и — да ми прости Господ — волята му отслабне, нека твоят син бъде до него, за да поеме властта от ръцете му. Нали народът знае, че той е осиновен син и наследник на Артур!
— Галахад ли? — попита мрачно Ланселет. — Нима мислиш, че имам някакво влияние върху сина си? Всички ние се клехме да търсим Граала в продължение на една година и един ден, но когато потеглихме, аз яздих известно време с Галахад и сега знам, че думите, които той каза на Великден, бяха напълно искрени — ако трябва, той ще върви след видението до края на земните си дни.