Моргоуз се подразни от беглия упрек, който долови в думите му. Нима наистина бе помислила да го допусне в леглото си?
— Не съм те повикала, за да обсъждаш постъпките ми. Изнеси тялото от тук и се погрижи да я погребат, както е редно. Кажи на придворните ми дами, че съм наредила да дойдат при мен. Утре тръгвам за Камелот.
Нощта падаше бързо. Ситен, упорит дъжд забулваше като пелена пътя. Моргоуз беше мокра и премръзнала. Капитанът на конницата й доближи и попита:
— Сигурна ли си, че сме на прав път, господарке?
Думите му я вбесиха допълнително.
Беше му хвърлила око от месеци. Беше висок, млад, с ястребови черти, с широки рамене и силни бедра. Казваше се Кормак. Но в момента й се струваше, че всички мъже са непоправими глупци. Съжали, че не беше го оставила в замъка, та да води конницата сама. Все пак — имаше неща, които дори кралицата на Лотиан не можеше да си позволи.
— Не, пътят ми е непознат. Съдейки по разстоянието, което изминахме днес, би трябвало да сме много близо до Камелот. Да не би да сме се заблудили в мъглата и отново да сме тръгнали на север, Кормак?
В друг случай тя дори би се зарадвала, ако се наложеше да прекарат още една нощ на път. Една нощ почивка в удобната й шатра — а може би, когато придворните дами заспяха, би повикала Кормак да стопли постелята й.
„Откак се научих как да си служа с магията, няма мъж, когото да не мога да покоря. Но странно — сякаш вече ми е все едно. Наистина, откак научих за смъртта на Ламорак, не съм била с мъж. Да не би да остарявам?“ Мисълта я уплаши и тя твърдо реши да повика тази нощ Кормак при себе си… Но първо трябваше да намерят пътя към Камелот; тя трябваше да отиде там час по-скоро, за да защитава правата на Гуидиън и да го напътства. Моргоуз каза нетърпеливо:
— Пътят не може да е избягал, тъпако. Минавала съм по него повече пъти, отколкото са пръстите на двете ми ръце. За глупачка ли ме имаш?
— Пази Боже, господарке. Аз също съм минавал често по този път, и въпреки това ми се струва, че кой знае как сме се заблудили — отвърна Кормак. Моргоуз имаше чувството, че се задушава от яд. Прехвърли на ум пътя, който бе минавала толкова често — от Лотиан към Камелот. Помнеше ясно къде трябваше да се отклонят от римския път и да тръгнат по добре отъпканата пътека покрай тресавищата, към Драконовия остров, и оттам се прехвърляха на пътя към Камелот — разширен и постлан с плочи по нареждане на Артур, този път беше почти толкова добър, колкото и римския.
— И все пак сме пропуснали отклонението за Камелот — защото виж тази част от стара римска стена. Това означава, че сме на половин час път след мястото, където трябваше да се отклоним — сопна се Моргоуз. Нямаше какво да се прави — трябваше да обърнат назад целия керван, а пък се смрачаваше. Моргоуз смъкна още по-ниско качулката на наметалото си и смушка коня, който газеше из калта в сивкавия здрач. Странно. По това време на годината се смрачаваше почти цял час по-късно, а сега на запад едва се виждаха последните отблясъци на залеза.
— Отклонението трябва да е тук — каза изведнъж една от жените. — Виждате ли тези четири ябълкови дървета — идвах тук едно лято, за да взема издънка и да я присадя в градината на кралицата.
Но път нямаше — само тясна пътечка се виеше нагоре по голия хълм — на мястото на широкия път. Там горе, трябваше да се виждат вече светлините на крепостта Камелот. Но нямаше нищо подобно.
— Ама че глупости — не се предаваше Моргоуз. — Не може да не сме се заблудили. Не ми казвай, че това е единственото място в кралството, където растат едно до друго четири ябълкови дървета.
— И все пак пътят трябваше да се намира тук, бих могъл да се закълна — мърмореше Кормак. Въпреки това нареди на цялата върволица конници и водачи на товарни животни да тръгнат обратно. Потеглиха отново. Дъждът заплющя още по-упорито — сякаш никога нямаше да спре. Моргоуз бе вече много премръзнала и капнала от умора. Копнееше за топла вечеря в покоите на Гуенхвифар, за чаша греяно вино и меко легло. Когато Кормак се появи отново, тя се раздразни още повече.
— Сега пък какво има? Искаш да ми кажеш, че пак си объркал пътя и си успял да пропуснеш такъв широк път, по който минават товарни коли?
— Съжалявам, кралице — но виж — по някакъв начин сме се озовали отново на мястото, където спряхме, за да отпочинат конете, след като се отклонихме от римския път. Аз сам хвърлих тук този парцал, след като почистих с него калта от един денк.
Моргоуз избухна не на шега.
— Имало ли е някога кралица, заобиколена от по-големи дръвници от вас? — развика се тя. — Още колко ще трябва да се щураме из Летните земи, за да намерим най-големия град източно от Лондиниум? Сигурно трябва да яздим напред-назад по този път цяла нощ! Та нали, ако не можем да видим светлините на Камелот, би трябвало най-малкото да чуем нещо! Та това е замък, в който сега има най-малко сто души рицари, прислужници, коне и добитък! Хората на Артур охраняват всички пътища наоколо — всичко, което се движи по тях, се вижда съвсем ясно от наблюдателниците!