Но в края на краищата се оказа, че няма друг изход, освен да запалят фенерите и пак да потеглят на юг. Този път Моргоуз яздеше начело на колоната, редом с Кормак. Мъглата и дъждът заглушаваха всеки звук, дори ехото. В крайна сметка пак видяха пред себе си през пелената на дъжда разрушената римска стена, където бяха спрели преди известно време. Кормак изруга, но беше ясно, че е уплашен.
— Съжалявам, господарке, но не мога да разбера какво става.
— Проклети да сте! — закрещя истерично Моргоуз. — Цяла нощ ли ще се лутаме така? — Но тя също бе разпознала старата стена. Спря и си пое дълбоко дъх — после каза примирено: — Може би дъждът ще спре до сутринта. Ако се наложи, ще се върнем до голямата римска стена по следите си. Поне ще разберем къде сме се объркали.
— Ако изобщо сме някъде, а не сме попаднали във владенията на феите — промърмори една от жените и плахо се прекръсти. Моргоуз я видя, но каза само:
— Стига глупави приказки! Достатъчно неприятно е да се загубиш в дъжда и мъглата, без да трябва да слушаш и такива бабини деветини. Какво зяпате? Явно днес няма да продължим — разпъвайте палатките тук, а утре ще решим какво да правим.
Намерението й бе наистина да повика Кормак при себе си, дори само за да не се поддаде на страха, който бе започнал да се прокрадва и в нейните мисли… Нима наистина бяха се заблудили и бяха попаднали извън действителния свят? Но в крайна сметка се отказа. Лежа будна сред спящите си придворни дами и прехвърля наум отново и отново изминатия път. Навън владееше абсолютно безмълвие — не се чуваше дори крякане на жаби от блатата. Невъзможно бе да не се забелязва близостта на голяма крепост, каквато беше Камелот — и все пак от града нямаше и следа. А може би тя самата, заедно с цялата си свита, прислугата и конете, бе потънала в царството на вълшебствата? Всеки път, когато стигнеше до тази точка в мислите си, й се искаше да не бе пратила в гнева си Кормак на стража пред лагера — ако той лежеше до нея, може би Моргоуз нямаше да изпитва това ужасяващо чувство, че светът е излязъл от орбитата си… Отново и отново се опитваше да заспи, но продължаваше да се взира, съвсем будна, в заобикалящата я тъмнина.
По някое време през нощта дъждът спря. На зазоряване, въпреки влажните изпарения, които се вдигаха от почвата наоколо, небето беше съвсем безоблачно. Моргоуз се събуди от кратък и неспокоен сън. Присънила й се беше Моргана — стара, с посивели коси, която се взираше в някакво огледало, много подобно на нейното собствено. Тя излезе от шатрата си. Дълбоко в себе си се надяваше, че като погледне нагоре към хълма, ще види, че Камелот си е на мястото, ще види широкия римски път, който водеше нагоре към замъка на Артур с високите кули. В противен случай трябваше поне да установи, че се намират на някое място, отдалечено на много мили от целта им. Но не — нямаше съмнение. Бяха разположили лагера си тъкмо до старата, полуразрушена римска стена. Моргоуз знаеше отлично, че стената се намира на една миля южно от Камелот. Хора и животни се бяха раздвижили и се стягаха за път. Тя погледна още веднъж нагоре към хълма, където би трябвало да бъде Камелот, но хълмът си беше все така покрит с висока зелена трева — по него нямаше и помен от нещо друго.
Потеглиха бавно по пътя, разкалян от многото следи, оставени от собствените им коли, когато се движиха напред-назад в продължение на много часове през нощта.
В полето забелязаха стадо овце, но когато един от свитата на Моргоуз се опита да заговори с овчаря, той побягна и се скри в някакви скали наблизо. Никакви увещания не можаха да го накарат да излезе от убежището си.
— Дотук ли ги е докарал прочутият мир на крал Артур? — възкликна Моргоуз.
— Лейди — обади се почтително Кормак, — сигурно наистина сме в плен на някакво вълшебство. Където и да се намираме, наоколо няма и следа от Камелот.
— Но къде сме тогава, в името Божие? — простена Моргоуз, а Кормак само промърмори:
— Наистина, къде сме, за Бога? — и не можа да й отговори.
Моргоуз отново вдигна поглед, заслушана в уплашения хленч на една от жените. Стори й се, че чува гласа на Вивиан. Спомни си думите на сестра си, на които не бе хванала много вяра на времето. Вивиан бе казала, че Авалон потъва все по-надалеч в мъглите, и ако тръгнеш натам, без да знаеш пътя, дори да си друид или жрица, ще се озовеш на Острова на свещениците, в Гластънбъри.