Можеха наистина да се върнат от римската стена обратно по следите си… Моргоуз усети в нея да се надига неясен страх — може би щяха да открият, че е изчезнала и римската стена, че го няма дори Лотиан? Нима бе останала сама на света — само с неколцината мъже и жени, които я бяха наобиколили? Треперейки цялата, тя си припомни няколко думи от Светото писание, които бе чувала в проповедите на придворния свещеник на Гуенхвифар — за края на света… „Казвам ви — две жени ще мелят жито една до друга — едната ще бъде взета, а другата ще остане…“ Да не би Камелот и неговите обитатели наистина да са се възнесли в християнския рай, да не би да е настъпил свършекът на света, и само тук-там да са останали нещастници като нея, да се скитат по опустялата земя?
Каквото и да се беше случило, не можеха да стоят тука и да се взират в пустия път. Моргоуз каза:
— Връщаме се към римската стена — а на себе си допълни: „Ако тя е все още там. Ако изобщо нещо е останало на мястото си“. Беше се загледала в мъглите, които се стелеха като дима от котлето на някоя магьосница над мочурищата — познатият й свят наистина бе изчезнал, дори изгряващото слънце й се стори някак чуждо. Моргоуз не беше впечатлителна жена, затова си каза, че ще е по-добре да тръгват веднага, вместо да потънат напълно в тази пълна тишина — сякаш наистина не бяха на този свят. Камелот си беше действителност — част от реалния свят, и не можеше да изчезне без следа.
„Но ако бях постигнала целите си, ако интригите, които плетях с Лот срещу Артур, бяха успели, може би земята наистина щеше да изглежда тъй — пуста, потънала в безмълвие и страх?“
Наистина, защо наоколо бе толкова тихо? Сякаш по целия свят не се чуваше никакъв звук, освен трополенето на конските копита. А дори и тропотът на копитата потъваше като камък в дълбока вода, заглъхваше и постепенно замираше. Вече почти бяха достигнали римския път — или поне мястото, където той би трябвало да се намира — когато чуха чаткането на копита по каменната настилка. Откъм Гластънбъри към тях приближаваше конник — движеше се бавно, но съвсем целенасочено. В мъглата едва можаха да различат някаква тъмна фигура. Ездачът водеше със себе си и едно тежко натоварено муле. След миг някой от мъжете възкликна:
— Че това е сър Ланселет от Езерото — да ви даде Бог добро утро, сър!
— Хей! Кой идва насам? — наистина бе гласът на Ланселет, Моргоуз го познаваше отлично и не би могла да се заблуди. Когато наближиха, познатите звуци, издавани от коня и мулето, сякаш освободиха нещо в смълчания свят около тях. За първи път до тях долетя и някакъв друг шум — много отдалеч, защото звуците се носят надалеч в мъглата, се чуваше кучешки лай. Като че ли бяха цяла глутница и се боричкаха за храна, огладнели през нощта. Беше обикновен, ежедневен шум, и като че ли разчупи неземната тишина наоколо.
— Кралицата на Лотиан! — провикна се Кормак, и Ланселет веднага се упъти към тях. Когато наближи съвсем, дръпна юздите на коня си.
— Е, лельо, надявах се, че ще се срещнем в Камелот — може би и братовчедите ми са с теб — Гауейн или Гарет?
— Не — отвърна тя. — Запътила съм се към Камелот сама. „Ако, разбира се, такова място все още съществува на този свят“ каза си тя раздразнено. Взря се внимателно в лицето на Ланселет, докато той продължаваше с обичайните любезности при среща на път. Изглеждаше уморен. Сигурно идеше отдалеч. Дрехите му бяха одрипавели и не много чисти. Наметката му бе от изтрито кадифе — такава на времето не би дал и на коняря си. „Ах, прекрасният Ланселет! Гуенхвифар няма да те намери вече толкова очарователен. А на мен и през ум не би ми минало да те поканя в леглото си“.
Но когато Ланселет се усмихна, Моргоуз си каза удивено: „Красив е напук на всичко“.
— Искаш ли да продължим заедно, лельо? Аз съм се запътил, за да изпълня най-скръбното задължение в живота си.
— Чувах, че си тръгнал с останалите да търсиш Граала. Намери ли го, или може би не си успял и затова си толкова мрачен?
— Не би могъл грешник като мен да открие най-великата от Мистериите. Но със себе си водя един, комуто бе съдено да държи Светия Граал в ръцете си. Затова и съм тръгнал към Камелот — за да кажа на всички, че търсенето на Граала завърши, и че Свещената чаша завинаги напусна света на простосмъртните.
Едва тогава Моргоуз забеляза, че на мулето лежи труп, покрит със саван. Тя потръпна и прошепна:
— Кой…?
— Галахад — отвърна спокойно Ланселет. — Моят син бе избраникът, комуто бе съдено да открие Граала. Сега вече знаем, че не може простосмъртен да го докосне и да остане жив. Бих искал аз да съм на негово място. Тъжни вести нося на моя крал — че този, който трябваше да го наследи на престола е напуснал преди него този свят и е отишъл в други селения, където ще може да продължи своето търсене — неопетнен, без грехове и пороци…