Моргоуз затрепери цялата. Сега наистина щеше да стане тъй, сякаш Артур никога не е съществувал — страната няма да има крал. Всички ще се подчиняват само на Небесния владетел — ще ги управляват свещениците, които държат Артур в ръцете си… Тя пропъди ядосано тези мисли. „Галахад е мъртъв. Сега вече Артур е длъжен да избере Гуидиън за свой наследник“.
Ланселет отправи скръбен поглед към тялото на сина си, но каза само:
— Не е ли по-добре да продължим? Нямах намерение да замръквам по пътя, но мъглата е много гъста и се боях да не загубя пътя. За миг имах чувството, че съм на Авалон!
— А ние не открихме нито Камелот, нито дори Авалон в мъглите — поде Кормак, но Моргоуз го прекъсна нервно.
— Я стига с тези глупости — каза тя. — Заблудихме се в тъмнината и затова се щурахме напред-назад почти половината нощ! Ние също искаме да стигнем час по-скоро в Камелот, племеннико.
Един-двама от свитата й познаваха Ланселет, а помнеха й Галахад. Те приближиха, за да изразят съчувствието си с по някоя добра дума. Ланселет ги изслуша с все същия скръбен израз на лицето си, после ги прекъсна меко:
— По-късно, момчета, по-късно ще имаме достатъчно време да се отдаваме на скръбта си. Бог вижда, че не припирам да занеса тъкмо тази вест на Артур, но закъснението няма да я направи по-добра. Време е да потегляме отново.
Слънцето се изкачваше все по-нагоре, а мъглата изтъняваше и се стапяше от лъчите му. Потеглиха заедно — по същия път, по който Моргоуз и свитата й бяха сновали в продължение на часове, търсейки Камелот. И почти веднага след като потеглиха, нов звук, чист и ясен, разкъса странната, призрачна тишина на утрото. Беше звънкият призив на тръба, който отекваше в кристално чистия утринен въздух от високите крепостни стени на Камелот. Пред Моргоуз, от мястото, където растяха едно до друго четири ябълкови дървета, се виеше — широк, видим ясно на ярката слънчева светлина — настланият с каменни плочи път, който бе изграден, за да могат по него да минават конните легиони на Артур.
Беше съвсем в реда на нещата синът й Гарет да е първият от обитателите на Камелот, който се появи да ги посрещне. Той излезе, възседнал коня си, от крепостните стени, и се упъти към групичката пришълци, за да ги запита кои са и какво дирят. Но веднага разпозна Ланселет и насочи коня си към него. Ланселет скочи стремително от седлото и притисна с все сили Гарет в прегръдките си.
— Ти ли си, Гарет?
— Да, аз съм — Кай остаря много и недъгът му пречи да патрулира по стените на крепостта. Ах, хубав ден е тоя, в който ти се връщаш в Камелот. Виждам, Ланс, че не си успял да намериш Галахад?
— О, не, напротив — намерих го — отвърна скръбно Ланселет и по откритото лице на Гарет, все още момчешко въпреки гъстата брада, се изписа ужас и смут, защото едва сега бе забелязал покритото със саван тяло на носилката.
— Това е новината, която нося на Артур, и трябва да му я съобщя веднага. Отведи ме при него, Гарет.
Гарет сведе глава и постави ръка на рамото на Ланселет.
— Тъжен ден е тоя за Камелот. Казвал съм го и преди — все ми се струва, че появата на онзи Граал не беше Божие дело, че в това има замесена зла сила!
Ланселет поклати глава. На Моргоуз й се стори, че през него минава сияен лъч светлина, като че ли тялото му бе станало изведнъж прозирно. Дори в тъжната му усмивка се чувстваше скрито ликуване.
— Не, скъпи ми родственико — каза той. — Прогони тези мисли веднъж завинаги. Галахад бе осенен от милостта Божия, както и всички ние. Неговите дни на тази земя свършиха и духът му е освободен от оковите на човешката съдба. Но нашата съдба все още ни очаква, скъпи Гарет — и дано даде Бог да я посрещнем също тъй достойно и смело като него.
— Амин — промълви Гарет, и се прекръсти за ужас на Моргоуз. В същия миг той вдигна очи и се стресна, защото я видя.
— Майко, ти ли си? Прости ми — но най-малко теб очаквах да видя редом с Ланселет. — Той сведе прилежно глава над ръката й. — А сега, мадам, ще повикам някой от шамбеланите и той ще те съпроводи до покоите на кралицата. Тя е там с дамите си и ще те приеме, докато Ланселет е при краля.
Моргоуз се остави да я водят. През цялото време се чудеше за какво всъщност е дошла. В Лотиан беше пълноправна кралица, но тук, в Камелот, имаше само правото да бъде една от дамите на Гуенхвифар. Нямаше възможност да узнае за събитията в двора нещо повече от това, което синовете й биха й казали.