Моргана забеляза, че Гуенхвифар се е втренчила в нея.
— Моргана… Какво беше това, което каза Гарет току-що — за твоя син?
Моргана отвърна остро:
— Не съм ти казвала досега, защото уважавам твоята вяра. Вярно е, родих дете на Богинята, след едно честване на Белтейн. Дадох детето на отглеждане в двора на Лот. Не съм го виждала, откак го отби дойката му. Сега доволна ли си, или възнамеряваш да разправиш тайната ми на всички?
— Не — Гуенхвифар беше пребледняла. — Каква ли мъка е било за теб да се разделиш детето си! Прости ми, Моргана, няма да кажа дори на Артур — та нали той също е християнин и тази вест сигурно ще го стресне.
„Нямаш представа колко много ще го стресне“, каза си мрачно Моргана. Сърцето й биеше лудо. Можеше ли да бъде спокойна сега, когато и Гуенхвифар знаеше тайната й? И без това я знаеха вече прекалено много хора!
Прозвуча тромпет — знак, че започва турнирът. Артур се бе съгласил да не участва, защото никой нямаше да пожелае да нападне краля си — затова единият отбор рицари щеше да бъде воден от Ланселет като представител на краля, а другия — от жизнерадостния крал Уриенс от Северен Уелс — макар и доста над средна възраст, той беше все още як и жилав. Редом с него се биеше вторият му син Аколон. Когато Аколон свали ръкавиците си, Моргана забеляза, че около китките му са татуирани в синьо две виещи се змии. Значи и той бе от посветените на Драконовия остров!
Несъмнено думите на Гуенхвифар, че Моргана може да се омъжи за Уриенс бяха просто шега. Но виж, Аколон — да, това бе мъж на място! Може би — с изключение на Ланселет — той бе най-хубавият мъж на арената. Моргана установи, че се наслаждава на умението му да борави с оръжие. Беше гъвкав и добре сложен, движеше се с естествената грация на човек, за когото битките са ежедневие. Очевидно още от дете не бе изпускал от ръце оръжието. Да, рано или късно Артур щеше да пожелае да я омъжи — ако я предложеше на Аколон, струваше ли си да отказва?
След време Моргана започна да се разсейва. Повечето жени отдавна вече не се занимаваха с това, което ставаше долу на арената и клюкарстваха за разни подвизи, за които бяха чували да се разправя. Други играеха на зарове — но все пак имаше все още някои, които следяха събитията с вълнение — тези, които бяха заложили панделки, брошки или дори дребни монети на своите съпрузи, братя или любими.
— Изобщо не си струва да се залага — каза ядосано една от придворните. — И без това на всички ни е ясно, че Ланселет ще спечели турнира. Винаги става така.
— Да не искаш да кажеш, че той не печели по правилата? — намеси се ядосано Илейн, а другата жена отвърна:
— Ни най-малко. Но той просто не трябва да участва, след като вече се знае, че никой не може да го победи.
Моргана се разсмя.
— Аз самата съм виждала младия Гарет, брата на Гауейн, да го събаря в калта — каза тя, — и Ланселет съвсем не се ядоса. Но ако толкова ти се залага, ето, аз залагам една червена панделка, че Аколон ще спечели поне една от брадите, и ще бъде по-добър от Ланселет.
— Прието — каза другата, а Моргана се надигна от мястото си и отбеляза:
— Нямам слабост да гледам как мъжете се сражават от любов към спорта — достатъчни ми бяха истинските войни — тя се обърна към Гуенхвифар. — Сестро, ще позволиш ли да се върна в тронната зала, за да проверя дали всичко е готово за пиршеството?
Гуенхвифар кимна в знак на съгласие. Моргана се промъкна зад трибуните и се запъти към вътрешния двор на замъка. Голямата порта бе широко отворена — имаше няколко души на стража — очевидно само толкова не бяха пожелали да наблюдават турнира. Моргана тръгна да влиза в замъка. Никога не разбра дали това, което я накара да спре и да се върне към портата, бе интуиция или нещо друго. Но тъй или иначе, тя се върна обратно и загледа към пътя — в този момент забеляза в далечината двама конника. Очевидно бяха закъснели за първата част на тържествата. Когато конниците наближиха, Моргана изпита някакво предчувствие — чак цялата й кожа настръхна. Затича напред към влизащите през портата ездачи, без да забележи, че по лицето й се стичат сълзи.
— Вивиан — извика тя, после изведнъж спря, без да смее да се хвърли в прегръдките на старата жена. Вместо това коленичи в прахта и сведе глава.
Добре познатият мелодичен глас си бе все същия — такъв, какъвто Моргана бе го чувала в сънищата си.
— Моргана, милото ми момиче, наистина си ти! Как копнеех да те видя през всички тези години! Ела при мен, мила, няма нужда да коленичиш.
Моргана вдигна очи. Трепереше толкова силно, че не можеше да се изправи на крака. Вивиан се надвеси над нея — лицето й бе заобиколено от сиви воали. Тя протегна ръка и Моргана я целуна, а после Вивиан я взе в прегръдките си.