Гуидиън отвърна с усмивка:
— Какво те кара да мислиш, че не съм воин, господарю? Сражавах се редом с твоите рицари, когато самозванецът Луций се провъзгласи за император, и имах достатъчно възможности сам да си изградя представа за войните и техния смисъл. Нали, ако нямаше войни, ти вече щеше да си потънал в неизвестността, като кралете от Уелс и Ейре — има ли вече някой жив човек, който би могъл да изреди кралете, управлявали в Тара?
— Опасяваш се, че един ден може да се случи същото и с Камелот, така ли?
— Ах, кралю и чичо, как искаш да ти отговоря — ласкателно, като придворен, или мъдро, като друид?
Артур се разсмя:
— Да чуем лукавия съвет на Мордред!
— Ето какво, кралю — придворният би казал, че управлението на Артур ще се помни вовеки веков, че докато има хора на тази земя, споменът за него няма да изчезне. А друидът би казал, че всеки е осъден да изчезне, независимо от мъдростта и славата си, също като Атлантида, изчезнала навеки под морските вълни. Остават само Боговете.
— А какво би казал моят приятел и племенник?
— Твоят племенник — Гуидиън така наблегна на думата, че Гуенхвифар разбра, че е очаквал Артур да каже „син“ — би казал, кралю и чичо, че живеем за днешния ден, а не за това, което ще кажат за нас след хиляда години. Затова племенникът ти счита, че твоите конюшни трябва отново да станат такива, каквито са бил и в славните времена, когато всички са познавали легионите на Артур и са се бояли от тях. Никой не бива да казва, че кралят е остарял, оставил рицарите да се разпилеят да дирят подвизи, и не го е грижа за конете и войската.
Артур го потупа приятелски по рамото.
— Тъй да бъде, момчето ми. Вярвам ти. Прати хора в Испания, или в Африка, ако искаш, купи коне, които да бъдат достойни за моите легиони, и се погрижи за обучението им.
— Ще трябва да наема саксонци — каза Гуидиън, — а те не разбират от конен бой. Ти винаги си казвал, че така е по-добре за нас. Може би сега, когато саксонците са ни съюзници, си си променил мнението и смяташ, че трябва да овладеят нашите бойни умения?
Артур го изгледа обезпокоен:
— Опасявам се, че трябва да оставя решението в твои ръце.
— Ще се опитам да сторя най-доброто — каза Гуидиън. — А сега, господарю, мисля, че прекалихме с този разговор и отегчихме дамите — прости ми, лейди — допълни той и се поклони на Гуенхвифар с очарователна усмивка. — Да послушаме ли малко музика? Сигурен съм, че лейди Ниниан, ще се радва да ви посвири на арфата си, кралю.
— Винаги се радвам да чуя нейната музика — каза сериозно Артур, — защото тя доставя удоволствие и на кралицата.
Гуидиън кимна на Ниниан. Тя стана, взе арфата си, седна пред краля и кралицата и запя. Гуенхвифар се заслуша с наслада — Ниниан свиреше чудесно, и гласът й бе сладък, макар и не така силен и чист като гласа на Моргана. Загледа се в Гуидиън, който пък не изпускаше от очи дъщерята на Талиезин, и изведнъж си каза: „Защо винаги става така, че аз, християнката, винаги държа около себе си някоя от дамите на Повелителката на Езерото?“ Тази мисъл я обезпокои. Вярно, Гуидиън не бе с нищо по-лош от който и да било придворен — християнин, пък и идваше винаги на неделна литургия, както и Ниниан. Гуенхвифар не можеше да си спомни как всъщност стана тъй, че прие Ниниан за своя придворна дама — помнеше само, че Гуидиън я представи и помоли кралицата да окаже гостоприемство на момичето, което беше братовчедка на Артур и дъщеря на Талиезин. Гуенхвифар помнеше Талиезин само с добро и се зарадва на дъщеря му. Но сега се зачуди как Ниниан, без видимо да се налага, успя да стане първа сред придворните дами. Артур винаги проявяваше слабост към нея и често я канеше да им попее. Случвало се бе Гуенхвифар, докато ги наблюдаваше, да се усъмни дали не изпитва към нея чувства, по-силни от роднинските.
Не, не можеше да е така. Ако Ниниан имаше избраник в двора, много по-вероятно бе това да е Гуидиън. Виждала го бе как я гледа… И все пак, сърцето я заболя — Ниниан бе красива, също тъй красива, както бе някога тя самата, а сега беше само една застаряваща жена, бледа, с отпуснато тяло… Затова, когато Ниниан остави арфата и излезе, и двамата с Артур станаха, за да излязат също от залата, Гуенхвифар бе намръщена.
— Изглеждаш уморена, скъпа съпруго. Какво ти е?
— Гуидиън каза, че си стар…
— Кралице моя, аз седя на трона на Британия редом с тебе вече тридесет и една години. Да не мислиш, че в цялото кралство може да се намери някой, който да ни има за млади? Повечето ни поданици не са били още родени, когато аз наследих трона на баща си. Но вярно е и друго — не мога да разбера как ти успяваш да изглеждаш все така млада, мила.