— О, Артур, не просех ласкателства — отвърна тя нетърпеливо.
— Но ти би трябвало наистина да си поласкана, Гуен, че Гуидиън не се отнася с мен като със старец, не ме залъгва с успокоителни думи. Той говори честно и открито, и затова го ценя. Ще ми се…
— Знам какво ти се ще — прекъсна го тя гневно. — Да беше възможно да го признаеш за свой син, та да може той да те наследи, а не Галахад.
Лицето на Артур се зачерви.
— Гуенхвифар, наистина ли трябва винаги да се държим така един с друг, когато говорим за това? Тъй или иначе свещениците никога няма да го приемат за крал — и няма какво повече да се говори.
— Не мога да забравя чий син е…
— И аз не мога да забравя, че е мой син — каза меко Артур.
— Нямам вяра на Моргана, и ти сам си се убеждавал, че тя…
Лицето му се изопна и тя разбра, че няма да приеме да продължат разговора.
— Гуенхвифар, моят син е бил осиновен и отгледан от кралицата на Лотиан, а нейните родни синове са най-яката опора на кралството ми и мен самия, помисли си, какво бих правил без Гауейн и Гарет? А сега и Гуидиън тръгва по техните стъпки и обещава да стане най-скъп сред приятелите ми и най-верен сред верните ми рицари. Не можеш да отречеш, че имам основания да се привържа към Гуидиън, защото само той остана при мен, докато всички останали ме напуснаха, за да търсят Граала.
Гуенхвифар нямаше желание да се кара с него. Каза само, плъзвайки пръсти в ръката му:
— Вярвай ми, кралю, обичам те повече от всичко на света.
— Но аз ти вярвам, любов моя — отвърна той. — Саксонците казват, че е благословен мъжът, който има добър приятел, добра жена и добър меч. А аз имам и трите, моя Гуенхвифар.
— О, да, саксонците — засмя се тя. — Цял живот се сражава срещу тях, а сега цитираш мъдрите им поговорки.
— Че каква полза ще има иначе от войните — както би казал Гуидиън — ако не можем да научим и по нещо полезно от враговете си? Много отдавна някой — мисля, че беше Гауейн — ми разправяше за саксонците и техните манастири, обитавани от учени мъже. Тогава и той ми даде такъв пример — ако една жена бъде изнасилена от нашественици, но когато те си отидат, роди добър и умен син, какво тогава? Трябва ли да държим да приемаме само злото, или, когато то тъй или иначе се е случило, да се опитваме да извлечем от станалото и нещо добро?
Гуенхвифар отвърна намръщено:
— Само мъж може да се шегува с такива неща!
— Не, скъпа моя. Това, което исках да ти кажа е, че няма полза да се разравят стари рани — възрази той. — Бедата сполетя не само мен, но и Моргана, преди много години. — Гуенхвифар забеляза, че той произнесе за първи път името на сестра си без познатото изопване на чертите. — Щеше ли да е по-добре, ако неволният ни грях не бе дал плод — след като държиш да наричаме случилото се грях? Може би трябва по-скоро да бъда благодарен, че след като грехът е сторен и няма път назад към невинността, Бог поне ме е дарил с добър син, за да облекчи мъката ми? С Моргана се разделихме като врагове и надали ще я видя отново преди деня на Страшния съд. Затова пък нейният син е опора на престола ми. Нима трябва да не му вярвам само защото тя му е майка?
Гуенхвифар понечи да каже: „Не му вярвам, защото е отрасъл на Авалон“, после размисли и замълча. Но когато се спряха пред вратата на спалнята й и Артур попита:
— Да дойда ли при теб тази нощ, скъпа? — тя сведе очи и отвърна:
— Не, не. Уморена съм.
Умишлено избегна да срещне очите му, за да не види изписаното в тях облекчение. Зачуди се дали все пак Ниниан или някоя друга не споделя леглото му напоследък; нямаше намерение да се унижава дотам, че да разпитва прислугата. „Щом не съм аз, какво ме интересува коя е?“
Годината бавно потъваше в мрака на зимата. Един ден Гуенхвифар заяви ожесточено:
— Ще ми се това търсене да бе свършило и рицарите да се върнат най-сетне — с или без Граала!
— Не говори така, мила, положили са клетва — отвърна Артур. Същия ден малко по-късно, пред крепостните стени наистина се появи рицар. Когато наближи, видяха, че е Гауейн.
— Ти ли си, братовчеде? — Артур го прегърна и целуна по двете бузи. — Не се надявах да те видя, преди да свърши годината — нали се закле да дириш Граала в продължение на една година и един ден?
— Така е — отвърна Гауейн, — но аз не съм престъпил клетвата си, господарю. Онзи там свещеник няма защо да ме гледа като клетвопрестъпник. Та нали за последен път Граалът бе видян точно тук, в този замък, Артур? Значи възможността да се появи отново тук, а не Бог знае къде по света, е доста голяма. Скитах къде ли не и нито веднъж не чух и думица да се е явявал другаде. И тъй, един ден ми хрумна, че нищо не ми пречи да го търся тук, където вече е бил видян — в Камелот, в присъствието на моя крал, дори ако това означава, че ще трябва да очаквам всяка неделя да се появи на църковния олтар, и нищо повече.