Гуенхвифар попита:
— Това от Светото писание ли е, Гуидиън? Да не би да са стихове от някой псалм?
Гуидиън поклати глава.
— Това е древен друидски химн, а има хора, които разправят, че песента била дори по-стара от друидите — може би е пренесена някога тук от малкото преселници от земите, погълнати от морската бездна. Но такива химни има във всяка религия. Може би наистина човешката вяра е една…
Артур попита тихо:
— Християнин ли си, момчето ми? Гуидиън помълча и най-сетне отговори:
— Бях обучен за друид и не съм нарушил положената клетва. Аз не се наричам Кевин, кралю. Но ти не знаеш за какви клетви става дума. — Той стана мълчаливо и излезе от залата. Артур остана на мястото си, загледан подир него, и дори не се опита да го упрекне за проявената неучтивост. Затова пък Гауейн се беше намръщил яростно.
— Защо го оставяш да излиза тъй безцеремонно, кралю?
— Остави тези церемонии — отвърна Артур. — Тук всички сме роднини. Не ми се иска той да се отнася с мен винаги като с коронована особа. Момчето знае много добре, че ми е син, както и всички останали в тази зала. За какво ми е да се държи като съвършен придворен?
Но Гарет също се беше смръщил. След малко каза тихо:
— На мен пък ми се иска Галахад да се върне час по-скоро в двора. Дано Бог му прати видение също като на мен. Ти се нуждаеш от него повече, отколкото от мен, Артур, и ако той не дойде скоро, аз ще потегля отново на път, за да го диря.
До Петдесетница оставаха само няколко дни, когато Ланселет най-сетне пристигна в Камелот.
Всички бяха забелязали, че наближава някаква процесия — мъже и благородни дами на коне, както и много товарни животни. Гарет, който ръководеше охраната на крепостните стени, призова обитателите на Камелот да посрещнат новодошлите. Гуенхвифар, застанала редом с Артур, не обърна особено внимание на Моргоуз. Само се зачуди какво ли води кралицата на Лотиан насам. В този миг Ланселет коленичи пред Артур със своята скръбна вест, и Гуенхвифар усети как я пробожда същата болка, която бе изписана и в неговите очи. Винаги, винаги беше така — всяко негово страдание разкъсваше и нейното сърце. Артур се наведе, вдигна коленичилия Ланселет и го прегърна. И неговите очи бяха овлажнели.
— Той беше и мой син, скъпи приятелю. Ще липсва на всички ни. Гуенхвифар не издържа, пристъпи напред, подаде ръка на Ланселет пред очите на всички и каза с треперещ глас:
— Копнеех да те видя отново тук, Ланселет, но не съм и мислила, че можеш да донесеш такива тъжни вести.
Артур се обърна към хората от свитата си.
— Наредете да положат тялото му в параклиса, където бе посветен за рицар. Там ще остане тази нощ, а утре ще бъде погребан с всички почести, които се полагат на мой син и престолонаследник.
Той се обърна и понечи да тръгне, но залитна. Гуидиън веднага се озова до него и му подаде ръка, за да не падне.
Гуенхвифар вече почти не плачеше, но сега не можеше да не се просълзи, като гледаше лицето на Ланселет — по него се четеше не само покруса, но и следи от дълго и дълбоко страдание. Какво се бе случило с него през тази година, когато е търсил Граала? Болест ли го бе сполетяла, ранен ли е бил или се е лутал из незнайни земи, уморен и гладен? Никога не бе го виждала толкова измъчен — дори и когато беше дошъл, за да й съобщи, че ще се жени за Илейн, не изглеждаше толкова зле. Тя обърна поглед към Артур, който се беше облегнал с цялата си тежест на ръката на Гуидиън, и въздъхна дълбоко. Ланселет стисна ръката й и каза тихо:
— Радвам се, че Артур най-сетне се обърна към родния си син и се научи да го цени. Това ще облекчи скръбта му.
Гуенхвифар само поклати глава. Не й се искаше да мисли какви последици ще има смъртта на Галахад за Гуидиън и Артур. Синът на Моргана! Синът на Моргана да наследи престола на Артур… Сега вече нямаше никакъв друг изход!
Приближи се Гарет, поклони се и каза:
— Кралице, пристигнала е майка ми… — и Гуенхвифар си припомни задълженията си. Не можеше да продължава да стои при мъжете. Мястото й беше сред дамите. Не можеше да стои тук, дори за да се опита да успокои Артур или Ланселет. Тя се обърна към повелителката на Лотиан и каза студено:
— Радвам се, че мога да ти кажа „добре дошла“, кралице Моргоуз. Внезапно хрумване прекоси съзнанието й. „Трябва ли и това да изповядвам като грях. Може би трябваше да кажа «Приветствам те», защото така ми повелява дългът, кралице Моргоуз, но не се радвам да те видя, и по ми се ще да си беше стояла в Лотиан, или дори да се бе продънила в преизподнята!“ Видя, че Ниниан също се е изправила до Артур, така че кралят стоеше между нея и Гуидиън, и се намръщи.