— Лейди Ниниан — поде тя със същия хладен тон, — мисля, че е време дамите да се оттеглят. Избери подходящи покои за кралицата на Лотиан и се погрижи да поставят там всичко необходимо.
Гуидиън очевидно се ядоса, но не можеше да се намеси. Гуенхвифар тръгна заедно с дамите си към замъка, разсъждавайки, че има и добри страни на това да си кралица.
По-късно през деня запристигаха и други от рицарите на Кръглата маса. Гуенхвифар бе заета с приготовления за утрешния погребален пир. Навръх Петдесетница щяха да се съберат отново рицарите на крал Артур — тези от тях, които бяха успели да се завърнат. Тя видя много познати лица, но и узна, че някои няма да види никога вече — Пърсивал, и Борс, и Ламорак… Тя започна да се отнася по-внимателно с Моргоуз, защото знаеше, че застаряващата кралица искрено оплаква младия си любим. На времето мислеше, че Моргоуз става смешна с връзката си с този много по-млад от нея мъж — но скръбта си е скръб, и когато на погребалната служба за Галахад свещеникът спомена тези, които не се върнаха от търсенето на Светия Граал, Гуенхвифар видя, че Моргоуз е спуснала воала си, а и след литургията лицето й беше все още подпухнало и зачервено от плач.
Предната нощ Ланселет бе прекарал в бдение над тялото на сина си и Гуенхвифар така и не намери възможност да размени с него някоя дума насаме. Сега, след службата, тя го беше поканила да седи до нея и Артур. Наведе се към него, за да му напълни чашата. Надяваше се той да се напие, та да забрави поне за малко мъката си. Страдаше, като гледаше прорязаното му от бръчки лице, изпито от страдания. Къдриците, които падаха над челото му, сега бяха снежнобели. А тя, която го обичаше толкова отдавна, дори не можеше да го прегърне и да поплаче заедно с него. От толкова години съзнанието, че никога няма да има право да се обърне към него като към любим мъж, че трябва да бъде в очите на хората само негова кралица, съпруга на братовчед му, бе разяждало като постоянна болка душата й. Сега тази болка ставаше вече непоносима — той седеше до нея, но дори не вдигаше очи, за да срещне нейните.
Артур стана прав, за да пие за онези рицари, които не се завърнаха от благородната си мисия.
— Кълна се пред всички тук — каза той, — че техните жени и деца никога няма да познаят нужда, докато съм жив и докато Камелот съществува. Аз споделям скръбта им. Моят наследник също загина, търсейки светата реликва — той се обърна и протегна ръка към Гуидиън, който се приближи бавно. Изглеждаше по-млад от годините си. Беше облечен в проста бяла туника, а тъмните му коси бяха прихванати с тънък златен обръч.
Артур поде:
— Приятели мои, един крал няма право да се отдава дълго на скръбта. Моля ви да споделите мъката ми по загиналия, моя племенник и осиновен син, комуто не е било съдено да управлява държавата редом с мен. Но колкото и прясна да е още раната от неговата загуба, трябва да ви помоля и за друго — да приемете Гуидиън — сър Мордред, сина на единствената ми сестра, Моргана от Авалон, за наследник на трона ми. Гуидиън е млад, но вече се нареди сред най-мъдрите ми съветници. — Артур вдигна чашата си и отпи. — Пия за теб, синко, да управляваш достойно страната ни, когато аз си отида.
Гуидиън коленичи пред Артур.
— Дано е съдено да ни водиш още дълго, татко — Гуенхвифар имаше чувството, че и той преглъща сълзите си — така й се нравеше повече. Рицарите също вдигнаха чаши, а после избухнаха приветствени възгласи. Най-възторжен от всички беше Гарет.
Но Гуенхвифар си седеше мълчаливо на мястото. Знаеше, че това неминуемо ще се случи, но не очакваше, че ще бъде толкова скоро — още на погребалния пир в памет на Галахад! Обърна се към Ланселет и прошепна:
— Ще ми се да беше почакал малко! Да беше се допитал до останалите си съветници!
— Нима не знаеше, че той има такива намерения? — отвърна Ланселет, също шепнешком. Посегна и взе ръката й, стисна я леко и започна да гали пръстите й, натежали от пръстени. Колко изтънели бяха сега тези пръсти, чак костеливи — а някога бяха така меки и нежни! Гуенхвифар се притесни и поиска да издърпа ръката си, но той не я пускаше. Продължи да я гали и каза:
— Артур не биваше да прави това, без да те е предупредил.
— Бог ми е свидетел, че нямам право да се оплаквам, защото не можах да му родя син — затова трябва да приеме сина на Моргана…
— Все пак можеше да ти го каже предварително — настоя Ланселет. Гуенхвифар забеляза, че любимият й за първи път си позволява да каже нещо, което би могло да се приеме като упрек към Артур. Той докосна нежно ръката й с устни, после я пусна. Към тях идваха Артур и Гуидиън. Прислужниците бяха започнали да внасят димящи блюда с месо, подноси с пресни плодове, току-що изпечен хляб и всевъзможни сладкиши. Гуенхвифар позволи на прислужника да напълни чинията й с месо, взе и плодове, но не докосна почти нищо. Поусмихна се, защото видя, че бяха наредили масата тъй, че тя да се храни от едно блюдо с Ланселет, както ставаше често преди. Ниниан, която седеше от другата страна на Артур, споделяше неговото блюдо. Чу го веднъж как я нарича „дъще“, и това поразсея съмненията й — може би просто я приемаше като бъдеща съпруга на сина си. Установи с изненада, че Ланселет сякаш бе прочел мислите й, защото я попита: